Monday, 22 April 2013

Американско лято Част 4

"Винаги съм склонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто"
Йордан Йовков


01.06.2010 

Вече съм на самолета за Ню Йорк. За първи път пътувам сама толкова далеч и се притеснявам как ще се оправя на летището. Трябва да се прехвърля на друг терминал с влак, оттам пък пеш трябва да стигна до мястото, откъдето ще хвана автобус до централната автогара в Ню Йорк, а оттам за Атлантик Сити. Да, тази година за късмет или не, офертата ни за работа беше за там, в един увеселителен парк, който се намираше точно на крайбрежната. Сестра ми вече беше намерила квартира и ме чакаше там.

А, ето вече усещам как самолета почва да се снижава и през прозорчето можех да видя върховете на небостъргачите.А, това момче, което седи до мен ми се струва, че е българин, но ме е срам да го попитам. Е, срам не срам трябва да го питам, може пък да знае кой автобус трябва да взема до автогарата. 
-Sorry, are you from Bulgaria?
-Хаха, вече е време да слизаме от самолета и ти чак сега ме питаш това?!
-Ъъ, да. Не бях сигурна дали си, а и не обичам да говоря, когато пътувам, защото си мисля за мои си неща (доста тъпо оправдание, но е самата истина).
-Аха, еми ако сега аз не искам пък да говоря?
Мълчание. Този май нещо се бъзика с мене, а хич не ми е до това сега. Затова просто си замълчах.
-За къде пътуваш?-попита ме той.
-За Атлантик сити, ти?
-Оушън сити.
-Оо, значи си в моята посока, те са на около един час път с автобус един от друг. Ако искаш може да пътуваме заедно. Бил ли си преди в Щатите?
-Не, първи път ми е и доста се притеснявам. А и ме е срам да питам някой, защото незнам дали ще го кажа правилно.
Ох, надявах се, че той ще е по-запознат и нахакан от мен, но уви, май пак на мен ще си разчитам.
-Аз съм Ана- казах аз и си подадох ръката.
-Светослав.

Светослав имаше много добър английски. Знам, защото го чух да говори по телефона с работодателя си, който се беше обадил да го пита дали е пристигнал и кога да го очаква. Но въпреки това той не беше сигурен в себе си и като истински "джентълмен" предоставяше на мен възможността да питам хората как да стигнем до Порт Ауторити в Манхатън. Е, няма да се оплаквам, по-добре с такава компания, отколкото с никаква. Намерихме автобуса за автогарата изненадващо бързо и безпроблемно. Едно препятствие преодоляно, преминаваме на следващото. 

Още със слизането си от автобуса пред нас изкочи мъж, цветнокож, и ни попита закъде ще пътуваме. Понеже носеше някаква униформа си помислихме, че работи на автогарата и работата му е да упътва такива като нас, заблудили се пътници. С огромна усмивка на лицето, а на мен такива хора са ми слабост, която лично на мен ми крещеше: "Аз съм тук да ви помогна, аз съм добър, честен човек и ме е грижа за вас." Със същата тази усмивка той ни заведе до машини, от които трябваше да си купим билетите, пита ни докъде пътуваме, после натисна няколко копчета и каза, че това ще ни струва по $80 на човек. И двамат нямахме точно пари, затова му дадохме по стотачка. "Милата" чернилка каза, че машината не връща ресто и че ще трябва да отиде да ги развали, а ние да чакаме тук. И ние най-послушно чакахме. След няколко секунди се усетих, че все пак някой от нас трябва да иде с него, но вече беше късно. "Добрият чичко" вече беше изчезнал в тълпата. И май се оказа, че по-добре една глава, отколкото две празни.

След три часа чаках сестра си на автогарата в Атлантик сити. Изпратих Светослав с друг автобус за Оушън сити. Поли ми беше казала, че до към три часа е на работа и след това ще дойде да ме вземе, затова трябваше да я почакам да свърши. 

Гледка от върха на люлката



Заедно с Иван, колегата й от университета, с когото беше заминала, бяха намерили квартира на около 40-45 минути пеш от работата. В сравнение с квартирата в Бърлингтон предишното лято, тази си беше направо лукс. Намираше се на партера и беше много прохладна, единственият недостък беше, че е далеч. Хазяинът, дребен жълтурко от Виетнам, дойде да му платя за седмицата и да се запознаем, изглеждаше дружелюбен.



На следващия ден бях на работа, разпределиха ме да работя на The Rocket. Сигурно сте виждали същата люлка в Слънчев бряг, но тази е още по-висока. Това е едно кълбо, в което има две места за сядане и се изстрелва във въздуха с ластик като междувременно се върти.




 Не е за хора със слаби сърца, но след втория път се свиква и искаш още и още. 





На тази люлка работехме четирима. Мат, който беше нещо като отговорник и механик за Rocket-а, аз, Деляна и Ана, която също като нас беше дошла с програмата Work and Travel предишната година, но останала след това нелегално. През седмицата работехме по трима, докато четвъртия почиваше и така се редувахме. На всеки се падаше да почива по един ден в седмицата, а през уикендите работихме всички. Работата ни се състоеше в това да седим в будката, където беше касата и да продаваме билети, тениски и дискове или да работим навън, заедно с Мат, който винаги работеше там, управлявайки машината. А съботите и неделите, една от нас, или по-скоро само аз, трябваше да обикаляме из парка и да зарибяваме хората да се качват на нашата люлка като имахме и възможността да им продаваме билетите на по-ниска цена.  На мен лично това най-много ми харесваше, защото можех да си обикалям из парка, говорейки си с хората, никой не ми дишаше във врата и не ми казваше какво трябва да правя. Имах пълната свобода. На касата също не беше лошо, но трябваше да седиш само на едно място и когато имаше много хора наставаше истинска лудница. Трябва да следиш на камерите дали има хора, желаещи да се качат още един път на люлката и ако да, трябва да платят отново, но след като се качат. Затова трябва да си много внимателен иначе могат да се изнижат без да ги видиш, особено ако е пълно с народ. Едновременно с това трябва и да пускаш видеото, ако искат евентуално да си купят диск (има камери на люлката и заснемат реакциите ти по време на полета и после можеш да си купиш записа) и заедно с това и да продаваш билети. В началото е кофти и доста объркващо, но след време се свиква. 

В очакване да полетя

Това правим по време на буря

...или това :)

За да се качиш на Rocket-а няма ограничение в тежестта, само във височината за децата, но както ви е известно Америка е страната на дебелите хора. Имало е много случаи, когато човекът е бил толкова дебел, че не е можел да седне на седалката или пък не сме можели да закопчеем предпазните колани, без които ще отлетиш като волна чайка (там беше пълно с гларуси и чайки, които ти крадяха храната ако не си я пазиш) и ще се приземиш в океана. Или пък ако все пак успеем да сложим коланите и човекът се е наместил някак си в седалката (ако няма друг желаещ да се качи с него не е проблем), но ако човекът е много тежък топката се накланя на една страна и те изтрелва, но не е в състояние да се превърти във въздуха и се губи ефектът. Един път имахме клиент, шотландец, облечен в традиционната поличка, но забравил бе да си сложи бельо и когато го изтреляхме поличката се вдигна и всичко лъсна на показ. По това време бях на касата и гледах на монитора и щом видях, че няма долни гащи трябваше да предупредя Мат, за да изключи двата големи екрана, свързани за камерите на кълбото, показващи на хората какво се случва във въздуха горе. Мъжът искаше още един път да се качи, но охраната му каза, че без гащи това няма как да стане и се наложи да го помолят да напусне парка. Друг неудобен случай имахме с млада двойка, които явно не предполагаха, че има камери и хората отдолу ги наблюдават, почнаха да се докосват един друг на неприлични места. Отново се наложи да изключим екраните и да викнем охраната. Публиката отдолу беше много разочарована. (следва продължение)


Post a Comment