Monday, 8 July 2013

Аз съм Деси и идвам от България

Десислава Андонова
студентка по психология


Ако преди няколко години някой ми беше казал,че ще замина да уча в чужбина, нямаше да го повярвам. Но ето,че днес- 21.06.2013- аз съм на прага на третата си и финална година в Southampton Solent University. Започнах 12-ти клас с мисълта,че ще кандидатствам в Софийския университет, специалност психология. Намерих си учителка по български език и литература, която да ме подготви за този изпит и упорито започнах да пиша и  уча литературни теми. Впоследствие обаче плановете ми се промениха. Майка ми беше най-голям привърженик на идеята да замина за чужбина и по-специално в Англия. В началото не приемах толкова насериозно тази опция, но с времето желанието да опитам се засили. И ето ме тук- студентка по психология във Великобритания.



Може би една от главните причини да реша да дойда и уча тук беше специалността, която избрах. Тъй като психологията не е толкова добре развита в България, хората някак си не вярват в тази наука, прецених,че Англия би ми предоставила по-добри възможности за развитие. Истината е,че още преди да замина, но и сега това което се надявам е,че образованието ми от чужбина ще ми отвори повече врати в България.

Денят беше 20.09.2011- началото на неизвестното. Хубавото при мен беше, че нямаше да съм напълно сама, а щях да живея с мой близък приятел - Светльо, който вече втора година учеше там. Двамата с него, както и с още две момчета, бяхме решили да живеем заедно на квартира, тъй като общежитията в Англия са доста по-скъпи. Когато за първи път влязохме в квартирата беше тъмно, студено и неприветливо. Повечето къщи на Острова, токът и газта се зареждат с ваучери, за да може само обитателите да имат контрол върху им. Но тази „малка“ подробност ние не я знаехме до този момент и се наложи да прекараме първия си ден там на тъмно. На следващия ден се свързахме с агенцията, която ни беше намерила квартирата и те ни обясниха, че ние сами трябва да си зареждаме тока. Така от ден на ден, с общи усилия, успяхме да превърнем негостоприемната в началото къща в наш бъдещ дом.

Първата вечер без ток и парно я прекарахме с шалове и шапки :)
Както и очаквах, първите няколко седмици в чужбина ми бяха най-тежки. Това е времето, в което се адаптираш, опознаваш нещо съвсем непознато ти до този момент. В тези първи седмици наистина ми беше доста мъчно за всичко вкъши. Бях единственото момиче, живеещо с три момчета и по мои наблюдения те се чувстваха и адаптираха доста по-добре, отколкото аз самата. Бях самотна и нямаше с кого да поговоря, а съквартирантите ми от друга страна се наслаждаваха на свободата си, далеч от родителското тяло. На всичкото отгоре все още нямахме интернет и нямах никаква връзка със семейството и приятелите си. Тъй като за мен все пак беше важно и наложително да комуникирам с родителите си, реших да си купя от тези интернет флашки и, въпреки че интернетът с тях не беше идеален, все пак успявах, как да е, да се чуя с тях. Помня един момент, когато долу на първия етаж се бяха събрали доста голяма компания момчета, също българи, които ни бяха дошли на гости, а аз си седях в моята стая на втория етаж. В този момент се почувствах най-самотният човек на света. Обадих се на нашите по скайп и едва се сдържах да не се разплача, чувствах се все едно бях на съвсем различна планета. Хубавото е, че не паднах духом и осъзнах, че тази ситуация ще е временна. За мой късмет времето беше на моя страна и първите дни ни посрещна с летни температури, което повлия положително на настроенитето ми.

Аз и моите момчета

Моето спасение и връзка с любимите хора- Skype!!!


Аз и Светльо позираме, за да изпратим снимка на мама и тати :)
Около седмица и половина след пристигането ми в Англия, в квартирата ни дойде ново попълнение - Ани, също българка, приятелка на Светльо от първата година. Тя  щеше да остане за няколко дни при нас, докато си намери квартира. Чувствах се много по-добре, когато имаше и друго момиче в къщата. С нея си допаднахме още от самото начало. Може да звучи доста глупаво, но помня един ден, когато си стоях в стаята и тя дойде, за да поиска пресата ми за коса. Това е нещо съвсем обикновено, но ми стана много приятно, защото момчетата си правеха техните „момчешки“ си неща, а сега и аз имах с кого да споделя своите „момичешки“ занимания.

Първата ни вечеря заедно :)

  03.10.2011- първият учебен ден. Бяха ни събрали в една стая всички студенти от специалност психология. Обясниха ни, какво ще се случва в първата седмица от университета. Тя беше като въведение, общо взето просто трябваше да уреждаме формални неща, като например да се регистрираме в сайта на университета, да се запознаем с учителите и т.н. Направи ми впечатление, че нямаше много чуждестранни състуденти в моя курс. 


Това малко не ми допадна, но веднага си помислих, че може би е добре, защото така ще свикна по-лесно и бързо с английския акцент. Нещото, което ми се е запечатало в главата от първия учебен ден е, че ни караха да направим нещо като игра, за да се запознаем. Не помня точно каква беше, но определено се чувствах все едно бях в първи клас. Ако трябва да бъда честна доста пъти съм имала усещането, че съм в предучилищната, а не в университета. Понякога в семинарите ни занимават с доста детски по мое мнение занимания. Зависи разбира се и от учителя и предмета, но тъй като аз уча психология очевидно се опитват да ни накарат да мислим по-абстрактно. Не винаги обаче намирам смисъл в определени занятия, с които ни занимават.
следва продължение...
Post a Comment