Wednesday, 17 July 2013

Как отидох да уча в Англия

Това е една кратка статия за впечатленията и животът ми в Англия, която редакторът на един местен вестник, тук в Саутхемптън, ме помоли да напиша. Ето и преводът:


Когато преди пет години завърших гимназия изобщо не подозирах как ще ме завърти животът. Въпреки това бях с ясната представа какво искам  да правя с живота си в близките години. Нямах проблем с това какво исках да уча, понеже отдавна ме влечеше литературата и писането, бях решила, че ще следвам журналистика в УНСС. Само, че не ме приеха и затова реших да запиша славянска филология с полски език в Пловдив. Учителят ми по български език и литература в средното ме беше запалил да запиша това, понеже знаеше за страстта ми към пътуванията и тъка ме убеди, че ако запиша полски ще мога да ходя да уча там за семестър- два, както била направила друга негова бивша ученичка. В Полша тогава не отидох, но затова пък заминах на бригада за Америка две поредни лета. Когато се върнах от Щатите вече бях решила, че аз учителка или преводачка по полски език не искам да ставам ( още повече пък да се сгодявам и да раждам). Съвсем случайно разбрах от едно приятелско семейство, че тяхният син е заминал по някаква програма да учи в Англия. Веднага се свързах с фирмата, която урежда кандидатстването. След една година вече бях студентка по журналистика в Саутхемптън - бързоразвиващ се голям град в по-слънчевата южна част на Англия. Това е и един от най-зелените райони на острова, който привлича студентско население от почти 40 хил. души.


 Разбира се, като всяко начало беше трудно. Много трудно ако трябва да бъда честна, особено като не познаваш никой и знаеш, че освен на самия себе си няма на кого друг да разчиташ. Естествено, всичко зависи от психическата (душевната) нагласа, от това дали си комуникативен (общителен), отворен човек и дали бързо можеш да се нагаждаш към нова среда. Аз естествено мислех, че няма да имам никакъв проблем с приспособяването, понеже вече имах някакъв опит от Щатите, а и от други страни, в които съм пребивавала известно време. Да, ама не. За разлика от американците и повечето други нации, англичаните са най-студените хора с които съм се сблъсквала досега. Студени казвам, тъй като те не показват никакви емоции, сдържани са в проявите си на каквито и да е чувства и изглеждат някак си равнодущни към другите хора (околните). Спокойни, сдържани, интересуващи се само от самите себе си, пълни индивидуалисти. Но затова пък винаги готови да помогнат, ако имаш нужда и се държат по еднакъв начин с всеки, независимо дали си бял или черен, дали караш последен модел кола или пък още си щъкаш с балканчето (голям хит сред студентите, с които ходят на училище, понеже са удобни и заемат малко място вкъщи). Но англичаните трудно ще те приемат за приятел, особено английските момичета. Рядко някоя англичанка ще ти стане близка приятелка. По-скоро тя ще бъде човекът, с когото можеш да излезеш на кафе или дискотека и да се забавляваш, отколкото да те допусне близо до себе си. Колкото до момчетата, те като че ли те са по-отворени към нас, чужденците. Британците и ирландците се извиняват на всички и за всичко, дори и ако ти съвсем умишлено ги удариш или бутнеш по пътя си, то пак те ще са първите, които ще кажат „извинявай”.

В моя курс започнахме около 40 човека и единствено аз бях чужденка, всички останали бяха британци. Казвам британци, понеже има и хора от Уелс и Шотландия и те държат на това да ги разграничаваме от англичаните. И така попаднах на 39 перфектно англоговорящи индивида, които с акцента си ме караха да се чувствам като най-големият идиот на света, понеже почти нищо не разбирах от това какво ми казват. Особено онези, които идваха от Шотландия и сякаш говорещи ми на друг език. В началото повечето от тях проявяваха интерес към моята особа и към страната, от която идвам, но понеже се налагаше да повтарят един въпрос по няколко пъти и докато разбера какво ме питат, новите ми колеги след петата минута вече губеха интерес и търпение. За сметка на това обаче, преподавателите ми бяха истински съкровища. Винаги се интересуваха как се чувствам и дали имам нужда от нещо, говореха по бавно и винаги ми предлагаха съдействието си, било то за нещо свързано с университета или извън него.

Винаги съм била силен характер и съм се справяла с много неща сама, но първите два месеца в Англия ще си останат едни от най-тежките периоди в моя живот. Първата година живях на общежитие и за мой късмет в апартамента, в който бях, имаше още трима българи – от общо 10 студента. За жалост, в началото българите никак не се спогаждахме, всеки странеше от другия и предпочиташе да е в компанията на чужденци, отколкото със сънародниците си. И за разлика от мен, бяха в такива специалности, в които предимно бяха чужденци, така че вече бяха завързали доста познанства. Дните ми минаваха самотно в университета от сутрин до късно следобед, когато се прибирах вкъщи, радостна, че най-сетне съм свършила за деня.

Две години по-късно вече имам безброй много приятели и познати от цял свят, научих и видях много нови неща. Свикнах със средата, в която живея и нямам вече проблеми с комуникирането или те са съвсем незначителни. Като цяло обкръжението ми е само от чужденци, небританци, и една малка част от българи, които вече са ми близки приятели. С колегите ми днес се разбираме безпроблемно, свикнах на начина им на говорене, а и те с моя, но въпреки това отношенията ни все още са на ниво колегиални – без сближаване.

No comments: