Американско лято Част 1

Прескачам всички сълзливи, сополиви и други дребни, подробности покрай заминаването и изпращането ни за Страната на неограничените възможности. За първи път се отделяш от семейнотo гнездо и сигурните криле на мама и тати, за да прекараш ...мада фака, едни  невероятни и наситени с хубави емоции, четири месеца свобода! Иупиии!

Spirit of Ethan Allen

По улиците на Бърлингтон...:)

Превъртам  лентата с няколко часа (почти един ден) напред и ето ни, петимата юнаци (аз, моя, вече бивш приятел Миро, сестра ми Поли, една от най-близките ми приятелки Мина и най-добрата приятелка на сестра ми – кака Радка), в 4 часа сутринта, на малката автогара в Бърлингтон, щата Вермонт. Студено, тъмно, непознато. След  3 часа и половина чакане най-сетне нашият бъдещ  работодател реши да се появи и да ни вземе. Първа спирка – Спирит ъф Итан Алън, малко корабче на три етажа, което щеше да бъде нашето работно място за лятото. Шефът ( вече не му помня името ), около 50 -годишен дърт пръч , който обаче е женен за 22-годишна рускиня, понакуцвайки ни разведе да ни покаже кое къде е и какво се изисква от нас да правим. След това ни връчи в ръцете менюто и ни накара за 20 минути  да го научим, че после щял да ни поизпита. Ее, аз от училище избягах, за да дойда в Америка да бачкам ,той пак там ще ме връща. След "изпита" ни запозна с останалия персонал, или поне този, когото имаше за момента, защото другите уърк анд травел студенти още не бяха пристигнали.

След няколко часа на разясняване на дълго и широко какво иска и не иска от нас босът (разбира се ни най-малко го интересуваше фактът, че ние не бяхме спали нормално от близо 24 часа, схванати от висенето по летища и спирки, все още объркани от часовото време и от заобикалящата ни среда, която беше доста по-различна от това, на което бяхме свикнали, и без да споменавам езика, на който, колкото и да се напъвахме да разберем какво ни говорят беше безуспешно. Добре, че беше Миро, който вече за четвърти път е в Щатите и говори английски, че да ни превежда), нека го наречем Том, ни заведе в така наречената къща, където щяхме да живеем.  Нямате си и на представа какво беше това, не къща,а някакво подобие на такова. Отвънка как да е,  типичната американска къщица , но отвътре се катeриш, буквално по едно 50- сантиметрово широко, стълбищинце, за да отидеш на втория етаж, където бяха нашите стаи, или по му прилича да ги нарека килийки. "Апартаментът" имаше 4-ри  спално-килийки, една баня с тоалетна, коридорче и кухничка, в която ако сме всичките петима там, няма да има къде, даже, и да пръднеш.

хахха, приготвяме се за реге партито

малко почивчица, скришно от супервайзора :)

С Мина

 Преди да отидем в къщицата ни, забравих да кажа, че Тoм ни заведе в нещо като място за непотребни мебели, които бяха нахвърлени на купчина, на земята, и оттях той най-шедро ни каза, че можем да си вземем каквото си поискаме! Да грабиш колкото си искаш от боклука, направо сбъдната мечта! Той взе няколко матрака, а ние нищо, натовари ги и тръгнахме към къщата. След като видяхме в какви "прекрасни условия" ще живеем, и че освен матраци в килийките няма нищо друго, дълго съжалявахме, че не взехме стола със счупената облекалка или пък онова нощно шкафче, на което две от петте чекмеджета липсваха.

Всеки си мислеше, че Америка си е Америка и там всичко е хубаво и лъскаво, и няма как мястото, на което ще живеем да е лошо, уви, циганските къщи в България са по-хубави от това подобие на дом. Скоро обаче установихме, че и всички други къщи около нас бяха в същото окаяно състояние. Отвънка добре изглеждащи, а вътре сякаш бомба е паднала. Когато тръгнахме на разузнаване из градчето, можехме да видим какви ли не неща в дворовете и вътре в къщите (понеже повечето от тях нямаха нито пердета, нито щори или нещо, с което да прикриват). Входните врати зееха,а по земята можеш да видиш одеала, завивки, юргани, дрехи, въргалящи се деца, храни, животни и какви ли не още неща. Мечта за тези, които не са на ти с чистенето! Всички бяхме стъписани и доста разочаровани от това, което виждахме. Това ли беше Америка?! За това ли толкова хора напускат родните си места, семейства и приятели в търсене на по-добри възможности?

Мина

Любо

След няколко дни обаче разбрахме, че всъщност сме живеели в гетото, където са и най-бедните, и пропаднали хора. Чудесно, сега ще трябва и да се притесняваме, че всеки момент някой може да ни нападне или ограби. За щастие никой от нас до каря на лятото не пострада.

Бърлингтон е най-големият град на щата Вермонт, който се намира на 72 километра южно от канадската граница и на 150 км от Монтреал. Населението му е окло 45 хиляди, малко по-малък от моя роден град Казанлък. Интересното за самия щат е, че там е разрешен еднополовият брак и самата аз присъствах на две лесбийски сватби.

Градът, сам по себе си не беше нищо особено, една права улица, която бешв главната, с много магазини, заведения и един малък мол. А и една голяма библиотека. Големи и евтини супермаркети и молове имаше, но бяха много надалеч и обикновено трябваше да хващаме автобус или с кола. За нощни заведения и клубове незнам, отидох един единствен път на дискотека и то на рождения си ден, понеже навършвах 21, и вече имах право да посещавам дискотеки. На следващия ден беше полетът ми обратно за родната България, тaка че само с един път се разминах.

Спирит ъф Итан Алан, прави круизчета на всеки два часа в езерото Шамплейн, което е известно с това, че през 1609 година е било видяно пет фута дълго чудовище, със сребриста люспестоподобно тяло. Оттогава езерото е станало местна атракция и привлича туристи от цяла Америка и Канада. 

Аз и сестра ми бяхме рънари, или тези, които не вземаха поръчки, а само сервират и отсервирват. Миро беше сервитьор, а Мина и Радина работеха в кухнята. Аз и Поли трябваше през цялото време да търчим нагоре и надолу, да разнасяме хляб, кафе, чай или да носим подносите с мръсни чинии, които понякога бяха много тежки, и физически беше нежъзможно да ги повдигнем дори, а какво остава да ги завлечем чак на първия етаж. Но още в началото американците ни дадоха ясно да разберем, че там не делят работата на мъжка и женска и всеки работи наравно. Един път една от барманките трябваше да донесе лед от бараката, която беше на сушата и да я занесе на втория етаж. Ледът беше в една голяма хладилна чанта и тежеше сигурно около 30-тина килограма. Момичето едвам я тътреше и беше немислимо да я вдигне, когато изкачва стълбите. Най-неверотното беше, че никой от момчетата, преминаващи покрай нея, не и помогнаха. Случвало се и на мен много пъти да нося нещо тежко, но за щастие имах сестра ми или Миро, които ми помагаха. 

the sky deck, най-горният етаж

Лесбиийската сватба

Джоджи :)

Супер рънър Ани и Поли! 

Като цяло имаше много работа на кораба, особено ако си като нас, рънър, понеже вършиш всичко. Но имаше и много забавления, когато имахме сватби, абитюрентски балове или различни реге, поп и други партита, на които идваха много хора. Ние се забавлявахме с тях, танцувахме, говорихме, пихме (безалкохолно), сливахме се с тълпата и само униформата те издаваше, че не сме от гостите. Имаше дни, които бяха много натоварени и сме работели, със сестра ми, от 6 сутринта ( да чистим лодката), после оставахме за обяда и вечерята, която беше до около 12, и след това ако има някакво парти или сватба оставахме чак до 4 часа на другата сутрин.  Други дни пък имахме гости от центрове за възрастни хора и хора с увреждания. Да си призная, те ми бяха едни от любимите клиенти, понеже си имаха едно определено меню, поръчваха само кафе и бяха много любезни. Винаги оставяха бакшиш и на нас, рънарите, въпреки че само на сервитьорите имаха право. Един път имаше един възрастен господин, който си поръча кола и аз му занесох, но откъде да знам, че бил диабетик или нещо такова, и човекът почна да се задушава и повръща. Трябваше да съкратим круиза и да се върнем на сушата, където вече чакаше линейка. Жените, които се грижеха за възрастните хора, бяха много ядосани, че някой му е дал колата, но аз тайничко си замълчах. Все пак, откъде да знам кой от какво е болен и какво трябва и не трябва да яде и пие, щом те самите не се пазят, аз ли да съм тази, която да го прави, освен това си вършех работата! ...(следва продължение)