Размисли и страсти... Обречени ли са вестниците на изчезване?

    Аз обичам да карам колело. Обичат и други. Ако искам мога да карам в града или извън, по междуселските пътища, а мога и по пътеки в гората или в планината. Съществуват и състезания с колелета. В някои държави, като Дания и Холандия, придвижването с колело е масово и популярно. Другаде, като в Индия, Бангладеш или Тайланд, има велотаксита (рикши).

    Когато бях малка обичах да чета много книги. Те ме караха да мечтая и да си въобразявам прочетеното, да добавям в представите си моето усещане и схващане за ситуацията или за външния вид на героите им. Това е нещо подобно на усещането, когато слушаш хубава песен на чужд и неразбираем за теб език и изведнъж някак започваш да усещаш нещо свое лично, дори да си представяш и картини. В детството ми имах също възможността да разглеждам и чета много и различни списания и вестници. Те бяха част от моя свят и си мислех, че така ще бъде винаги.

    Понастоящем хубавите списания са скъпи за мен, докато вестниците са достъпни, но с много реклама и обяви. Каквито и да бъдат обаче те, все по-малко млади хора четат книги и печатни издания, дори и аз самата. И разбира се, причината е в Глобалната Мрежа, а по-точно в Научно-техническата революция, “върлуваща свирепо” и неудържимо навън. Дори невероятният успех на книгата-феномен “Хари Потър” не може да спре възхода на електронните средства за информация и комуникация.

    Началото на 3-тото хилядолетие започна с небивало разпространение на персоналните компютри, мобилните телефони и на Глобалната Мрежа, която обхвана всички слоеве на населението. Огромни вълни “цунами” днес ни заливат от екраните на електронните устройства и ние можем да видим в реално време не само новините по света, но и да “прехвръкнем” до самите места на събитията на мига, да ги погледнем отгоре или отстрани, да “усетим” сами ставащото. Благодарение на Мрежата можем да поръчваме и купуваме буквално всичко по електронен път – от самолетни билети до пица за вечеря в къщи. Дори започнаха да “издават” вестници само във Виртуалното пространство. И някак си на фона на ставащото нормалните Вестниците сякаш взеха да изчезват... Докато не видяхме агресивния им отговор.

    Лятото на 2011-та, в Лондон и в други градове на UK бе започната една интересна психологическа “атака” върху потребителите на печатна информация. В станциите на Метрото и по железопътните гари започна безплатното разпространение на вестници. Сутрин това бе “Metro”, а надвечер – “Evening Times”. Беше ми забавно да наблюдавам това събитие. Хората масово вземаха вестниците, преглеждаха ги, някои после ги оставяха във вагоните и други ги вземаха след тях – да се занимават по време на пътуването си. 

    Да, младежта днес живее в Мрежата. Прието е да се мисли, че щом младото поколение е увлечено масово в дадено нововъведение или процес, то това е бъдещето и това е, което идва. Но нека си спомним масовото Хипи движение сред младежта в Америка, през 60-те години на 20-я век. И както знаем, Америка е тази, която задава тон в поведението и живота, както на всички народи и общества от Европейската Цивилизация, така и на цялата планета. Какво стана, всъщност, накрая? Къде са тези хипита в настоящето? Къде се дянаха? Просто ги няма. Промениха се и станаха нормални хора, превърнаха се в нормални бащи и майки, дядовци и баби. Те са днес служещи, работници или бизнесмени, част от нормалното общество. А бунтът на “Децата на Цветята” просто остана в Миналото като спомен.

    Всъщност Реалният живот и реалните неща в него винаги имат повече от едно измерение. Не е като при едноизмерния свят на екрана на електронното устройство и във Виртуалния свят на електронните игри и програми. Реалният вестник можеш да го пипнеш, да го помиришеш дори, да го сгънеш и да се вардиш от мухите в горещ ден, да седнеш върху него на пейка в парка, ако ти е студено или да запалиш с него огън в гората при нужда. Понякога си мисля, че има дори нещо романтично да излезеш сутрин рано в събота или неделя, сам или с приятели, да си купиш вестник и да седнеш в някое кафене, за да почетеш, а после да продължиш в къщи в креслото... Сякаш някакво вълшебство има в този обичай, някаква негова собствена топлина или излъчване.

    Ние смятаме, че щом животът ни се развива добре и прогресираме, значи всички остаряли оръдия (инструменти) или навици остават в миналото и продължаваме напред с новите изобретения и придобивки. Старите технологии постепенно “измират” и това е нещо естествено. Съществуват обаче и случаи, когато на пръв поглед обречени такива претърпяват възраждане. И това, което ни изглежда в даден момент като нещо назадничево и несъвременно, може да ни “споходи” пак. През 70-те години, с развитието на телевизията и радиокасетофоните, някои предричаха изчезването на радиопредаванията и радиостанциите. После дойдоха видеото и компютрите и като че ли предсказанието се сбъдваше. Но някак си неусетно радиостанциите отново се върнаха сред нас, най-вече при пътуванията ни с кола и слушанетио на музика. Дейности, които днес ни “отнемат” все повече и повече време и които допринесоха за ренесанса на радиото, дори и да не е във вида отпреди 50-60 години.

    А къде е гаранцията, че животът ни занапред ще бъде все така безоблачен? Какво би станало, ако един прекрасен ден нашият тъй бляскав свят претърпи тотален крах? Ако спре електричеството, без което съвременният свят е немислим? Как бихме добивали тогава сведения от Мрежата, когато Самата Мрежа няма да съществува или ще бъде на много по-ниско ниво? Как ще получаваме сведения за ставащото около нас и с другите?

    Един интересен американски филм ме накара преди известно време да се замисля за това. Създаден в края на 20-тото столетие, “Денят на Независимостта” е фантастичен филм за нападение от Извънземна Цивилизация срещу Човечеството. Битката между Нас и Тях бе показана във филма като война на унищожение – или Ние или Те! Малко след започването на Вражеското нападение, водачите на Човечеството установяват, че връзките помежду ни са прекъснати, поради унищожаването на “нашите очи” в съвременността – спътниците на околоземна орбита. И тогава дойде мигът на едно значително по-старо изобретение за връзка – телеграфните линии и Морзовата азбука. Те спасиха положението и връзките между отделните човешки общности бяха възстановени отново, което спомогна за Нашата победа.

...

    Преди около две години хвърчах с въртолет над океана - над Атлантик Сити в Америка. Беше чудесно преживяване, помня и днес как се носехме над разбиващите се в брега вълни, а залезът бе фантастичен. Толкова пъти съм гледала подобни гледки във филми, а сега самата аз бях участник – невероятно!

    Но ако искам да се добера бързо до по-далечна цел, град или страна, ще се кача на самолет. Със самолет ние можем да достигнем сравнително лесно и най-отдалечените точки на земното кълбо, такива като Антарктида или Великденския остров. А въртолетите ги използваме, както за зрелищни полети, така и за транспорт, пренасяне на товари, за военни цели, за гасене на пожари или за медицински нужди. Съществуват още много други различни начини за хвърчене – дирижабли, балони с нагорещен въздух, делтапланери с и без двигатели, безмоторни самолети, с парашути или парапланери. В Космоса пък хвърчим с ракетни кораби. А какво ли ще бъде занапред?

    Какво да кажем също за хобита и спортове като конната езда или стрелбата с лък. И двете са отглас от Миналото ни, но ги има! Или пък за факта, че всички големи кораби плават с двигатели с вътрешно горене, но в моретата и океаните на планетата ни плават още и милиони яхти, задвижвани с платна от вятъра, както някога.

    Нека се запитаме сега: “Закакво ми е да карам колело, когато мога да се придвижвам доста по-бързо с кола или с мотор? Или да хвърчим с делтаплан и да се занимаваме със занятия, присъщи на предците ни, на пръв поглед неспособстващи сякаш за успеха ни в настоящето? Какво е това във Нас, което ни кара да вършим дейности или да запазваме технологии от Миналото, далеч по-неефективни в сравнение с новите?”

    Отговорите са ясни за всеки нормален човек: Това са разнообразните ни нужди и потребности в живота и различните цели, които си поставяме. Най-общо казано: Причините се коренят в Нашата Човешка природа, която ни кара да търсим и да намираме допълнително най-разнообразни начини за умствени и физически занимания, упражнения, игри и др., освен нужните за оцеляването ни. Ние сме невероятно многовариантни и изврътливи и това е една от причините да бъдем най-успешният вид на планетата.

         Бъдещето ще покаже кой ще оцелее и кой ще изчезне. За мен Newspapers ще имат своето място сред нас. Възможно е те да преживеят подобен на радистанциите ренесанс или пък да се окажат в ситуация като язденето на коне или стрелбата с лък. А е възможно да се случи с тях и нещо подобно на историята с екопродуктите или пък ГМО (генномодифицираните храни). Ние все още не знаем доколко голяма е вредата от постоянното ни облъчване с микровълни от мобилните телефони, компютри, I-Pods и всякакви други електронни устройства. И каква е цената, която ще платим за придобивките си нататък. Дали няма да плащаме в бъдеще за екологично “чиста” печатна информация доста по-скъпо, отколкото за масовата такава, разпространявана по Световната Мрежа? Или пък Вестниците да бъдат като някакъв скъп за сърцето ни отглас от Нашето Минало.

    Бъдещето е пред нас и в нас. Но Ние също така искаме и да помним, да докосваме и дори да се “потапяме” в Миналото си понякога, нали?

Американско лято Част 6

Срещата с госпожата беше в една обществена пералня, не ме питайте защо, тя определи мястото. Жената видимо беше на около 65-68 години, около метър и петдесет висока, с дълга, пепеляворуса коса, която очевидно не беше нейната. Годините явно не бяха пречка за нея що се отнасяше за видът й. Точно копие на нашите чалгазвезди, само че в доста по-стар вариант. Нашите приятели ни бяха казали, че е голяма комарджийка. Тя и нейния "приятел" (афроамериканец на около 30-тина години, който й бил любовник) били от редовните клиенти, които посещавали казината в Атлантик сити. Но преди няколко седмици ги били хванали в едно от най-големите казина в града- Тадж Махал, да мамят. Прекарали една нощ в ареста и на другия ден ги пуснали. Разминали се само с това, понеже сумата не била голяма, и със забрана повече да не стъпват на територията на казиното и хотела, който също бил към него. Условията й бяха да не правим никакви партита и да не каним приятели.

Посрещане на Джулай морнинга

В очакване на изгрева

Първоначално ни даде стая на вторият етаж, в която нямаше абсолютно нищо и щеше да се наложи да си купуваме надуваеми дюшеци, но в крайна сметка реши да ни премести в друга стая, близо до нейната, в която преди това живееха четирима турци. Стайчката не беше голяма като предната, но беше обзаведена, имаше отделна входна врата и собствена баня и тоалетна (в предната стая трябваше да ги делим с още няколко човека). Беше идеална за мен и сестра ми. До нас беше стаята на хазяйката, която всъщност беше килер/склад. Жената сигурно беше доста "закъсала" за пари, щом не можеше да си позволи да има нормална стая в собствената си къща. Или това май се наричаше алчност?

Почти месец и половина нямахме никакви проблеми с щурата азиатка, за разлика от другите наематели, с които се караше непрекъснато и евентуално гонеше ако не се разберат накрая. Най-честите кавги бяха заради пари понеже тя обичаше да "забравя" кой кога си е плащал наема и накрая така ставаше, че някой трябваше да плащат два пъти за един месец. Мисля, че ние й бяхме любимки, защото нас никога не ни закачаше за каквото и да било допреди една случка, за която ще ви разкажа сега.

Една вечер се приготвяхме със сестра ми да излизаме и тя реши да излеза с новата си чанта, която я беше купила преди няколко дена. Беше си я сложила в куфара, защото искаше да си я носи, когато се прибере в България, но тази вечер реши да я вземе, защото й ходеше на роклята.    Странно, но чантата не беше в куфара. Не беше никъде другаде в стаята, нито в чекмеджетата, нито в гърдероба, а повярвайте ми нямаше много опции къде може да се е дянала. За всеки случай проверих в моя куфар да не би да съм я взела по някаква случайност. За моя изненада обаче не само, че чантата не беше там ами и всички подаръци, който бях купила за близките си и всички ценни неща, които имах бяха изчезнали! Слава богу, че поне паспортите не бяха взети. Не бяхме забелязали да е било влизано още повече с взлом, още повече пък, че в къщата нон стоп имаше хора и ако някой непознат се е опитал да влезе със сигурност е щял да бъде забелязан от някого. Да не говорим, че къщата се намира на централно място и непрекъснато има движение денем и нощем. Затова стигнахме до извода, че е бил някой вътрешен. Другите наематели живееха по-другите етажи, работеха почти по цял ден и беше по-трудно да разберат  кога сме си вкъщи и кога не. Подозренията ни паднаха върху хазяйката. Деляхме една стена и не беше трудно за нея да разбере кога ни няма, плюс това, тя имаше резервен ключ за нашата стая. Нашите подозрения още повече се засилиха, когато й съобщихме, че някой е влизал в стаята и имаме изчезнали неща. Тя не изглеждаше никак изненадана от това, дори не си направи и труда да се престори на такава. Единственото нещо, което каза беше, че ние сме си виновни понеже сме си водели приятели вкъщи. Луда бабичка! Че нали през цялото време сме заедно, а дори и да успеят някакси да ги вземат това са много неща и със сигурност щяхме да ги видим. Оттогава държанието й към нас се промени към отрицателно. Слава богу, че имахме само още около седмица до датата на полета ни за България.

Бахамите

Последният ми работен ден в парка завърши с въздушна разходка с въртолет. На другия ден, когато щях да летя за вкъщи, беше и рожденият ми ден затова пилотът на хеликоптера, когото беше и мой приятел, ми направи предварителен подарък-нощна разходка над Атлантик сити. Сестра ми, за жалост я изпусна, но други две мои приятелки се възползваха от офертата и се присъединиха към забавлението. Полетът беше дълъг, около четиридесет минути, и обхващаще цялото крайбрежие и навътре към сушата. Вътре в хеликоптера беше много шумно и въпреки
че аз и пилотът имахме слушалки и се предполагаше, че можем да говорим и да се чуваме един друг. Но шума от перките на машината беше толкова силен, че дори и с цяло гърло да виках пак  нямаше никакъв шанс да се чуем помежду си. Затова оставихме говоренето за после и се насладихме безмълвно на гледката, която се откриваше под нас.

Американско лято Част 5

Имах един много забавен случай с жена, която страдаше от някакво много странно заболяване, при което двигателната активност на мускулите й беше много забавена. Не само, че всяко действие, което извършваше беше хипер бавно ами дори и мигането й беше като на забавен кадър. Отне й цели три минути да извади двайсетдоларова банкнота от портмонето си и цели две минути докато се протегне, за да ми ги даде. Но в същото време, незнам как, но госпожата заспа с протегната ръка към мен, все още държаща парите. Хем ми беше забавно, хем пък ми беше тъжно за горката женица. Опитах се да я събудя, но тя не даваше никакви признаци, че чува какво й говоря. Хората, чакащи зад нея на опашка, започнаха да стават нетърпеливи и напираха да си купят билети. Но жената продължаваше сладко да си спи. Вече бях решила да извикам Мат, за да види какво ще правим с тази спяща красавица, когато най-неочаквано тя се събуди. Остави парите на масата и попита къде й е билета. Държеше се така все едно нищо не е станало или поне не помни, че е спала в право състояние седем минути. След около двайсетина минути някакъв мъж дойде и поиска да върне билетът, който "спящата госпожа" беше купила. Бил се загледал в Рокета и я изпуснал от очи за секунди. Обясни ми, че тя била болна от някакво рядко заболяване и той се грижил за нея. И всъщност, когато си купувала билетът била изпаднала в кома, а не била заспала, както аз си помилих.  "Боже, колко мъка има по този свят, Боже!"

Дели, Ана и аз

Скукаааа

Само как се радваме една на друга :)

Беше сряда, почивният ми ден. Тъкмо се бях прибрала от плажа и влязох да си взема душ, когато чух някой да отключва външната врата. Иван и сестра ми бяха на работа, но си помислих, че сигурно са ги пуснали по-рано, когато непознат мъжки глас извика. Оле, ами сега?!? Аз съм сама, гола, в банята, в къщата е влезнал непознат мъж, а аз нямам нишо, с което мога се защитя.
- Hellooooo, is anybody home??
Чакай малко, този глас ми е познат. А,да, сега осъзнах, че това беше хазяйнът, но не беше събота (денят, в който идваше да събира наема), защо ли беше дошъл?! Извиках му, че съм в банята и да ме изчака навънка, докато се оправя. Бях много ядосана, че си позволява да влиза в къщата без някой да му е отворил лично вратата. Това се случваше за n-ти път и вече бях решила да се карам с него. Ядосана отидох да го видя какво иска този път и да го помоля, друг път, когато идва, да изчака някой да му отвори вратата, а да не влиза неканен. Той нагло ми каза, че това е негова собственост и че има право да идва, когато си иска и да влиза дори, когато ние не сме там. Егати наглата жълтурка! А после, все едно, че нищо не е станало ми каза, че ми е намерил работа. Един път просто му споменах, че си търся втора работа и той оттогава се нае да ми търси. Брат му бил държал салон за масажи и едното момиче напуснало, че сега били търсили друга масажистка и той се бил сетил за мен. И дискретно допълни, че ако съм била съгласна да правя и "по-специални" масажи щели веднага да ме вземат. Ииуууу, тия нормални ли са?!? Казах му, че в парка са започнали да ми дават много часове и нямам време за друга работа, тъка че вече не съм заинтересована. Наложи се и да го излъжа, че от парка са ме извикали извънредно и трябва да се приготвя, иначе с часове щеше да седи.

Вярваш или не!

на разходка по крайбрежната

Откакто Деляна, колежката ми от работата, ми каза какво и се е случило с нейния хазяйн, който също беше виетнамец, бях се наплашила много. Тя пристигнала сама в Щатите и си намерила квартира с още няколко момичета от Русия. Но те не се задържали много в къщата понеже работели на по няколко места и малкото свободно време, което имали гледали да го прекарват в казината и дискотеките с момчета. А Дели все още работела малко часове в парка, понеже в началото на сезона все още е нямало много посещаемост, и си седяла вкъщи през повечето време или на плажа. Хазяйнът й, който междудругото е бил и полицай, бил й хвърлил око и започнал често да я посещава и то винаги, когато била сама. Почнал да я кани на вечери, да й носи подаръци, които тя любезно отказвала и връщала. В началото си мислела, че след като му отказва вече няколко пъти да излизат той ще загуби интерес, но била грешала. Той не само не изгубил интерес ами станал и по-настоятелен. Един ден отишъл да събира парите за наема и естествено Дели била сама и както си говорили той тръгнал да я целува и прегръща, тя го отблъснала, но той станал още по-настоятелен. За щастие съквартирантките й се прибрали на време. След тази случка тя започнала да забелязва служебната му кола паркирана пред къщата й почти всяка вечер. Налагало се да вечеря  и да взема душ на тъмно, защото се била страхувала, че ако той разбере, че си е вкъщи ще дойде. Заплашвал я по телефона, че никой не може да й помогне, защото била сама в чужда държава и нямала близки и приятели. Ако решила дори да каже нещо в полицията, никой нямало да й повярва, защото са му били колеги, а и щели да я върнат обратно в България. Ако Деляна беше с по-слаба психика веднага щеше да се подаде на машинацийте му, но тя решила да го блъфира. Предупредила го, че е научила къде живее и ще каже всичко на съпругата и децата му ако той не я остави на мира. Изглежда проработило след като на другия ден получила цветя с картичка, на която се извинявал.

Тази случка ми я разказа след като и се оплакох от нашия хазяйн. След тази история веднага споделих на сестра ми притеснението ми относно виетнамеца като й разкрих, че исрено се страхувам от него. Квартирата, вярно, беше хубава, но пък беше много далеч от парка и всеки ден да вървиш по четиридесет минути на отиване и връщане в тази 40-градусова жега никак не беше оферта. Колеги от парка, също българи, ни казаха, че в тяхната къща, която беше само на около 5-7 минути от работата, има една свободна стая. Предупредиха ни, че къщата не е в най-доброто си състояние и хазяйката, която за жалост отново беше витнемка не е много с акъла си, но кой пък в Щатите е!

Американско лято Част 4

"Винаги съм склонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто"

Йордан Йовков

01.06.2010 

Вече съм на самолета за Ню Йорк. За първи път пътувам сама толкова далеч и се притеснявам как ще се оправя на летището. Трябва да се прехвърля на друг терминал с влак, оттам пък пеш трябва да стигна до мястото, откъдето ще хвана автобус до централната автогара в Ню Йорк, а оттам за Атлантик Сити. Да, тази година за късмет или не, офертата ни за работа беше за там, в един увеселителен парк, който се намираше точно на крайбрежната. Сестра ми вече беше намерила квартира и ме чакаше там.

А, ето вече усещам как самолета почва да се снижава и през прозорчето можех да видя върховете на небостъргачите.А, това момче, което седи до мен ми се струва, че е българин, но ме е срам да го попитам. Е, срам не срам трябва да го питам, може пък да знае кой автобус трябва да взема до автогарата. 

-Sorry, are you from Bulgaria?

-Хаха, вече е време да слизаме от самолета и ти чак сега ме питаш това?!

-Ъъ, да. Не бях сигурна дали си, а и не обичам да говоря, когато пътувам, защото си мисля за мои си неща (доста тъпо оправдание, но е самата истина).

-Аха, еми ако сега аз не искам пък да говоря?

Мълчание. Този май нещо се бъзика с мене, а хич не ми е до това сега. Затова просто си замълчах.

-За къде пътуваш?-попита ме той.

-За Атлантик сити, ти?

-Оушън сити.

-Оо, значи си в моята посока, те са на около един час път с автобус един от друг. Ако искаш може да пътуваме заедно. Бил ли си преди в Щатите?

-Не, първи път ми е и доста се притеснявам. А и ме е срам да питам някой, защото незнам дали ще го кажа правилно.

Ох, надявах се, че той ще е по-запознат и нахакан от мен, но уви, май пак на мен ще си разчитам.

-Аз съм Ана- казах аз и си подадох ръката.

-Светослав.

Светослав имаше много добър английски. Знам, защото го чух да говори по телефона с работодателя си, който се беше обадил да го пита дали е пристигнал и кога да го очаква. Но въпреки това той не беше сигурен в себе си и като истински "джентълмен" предоставяше на мен възможността да питам хората как да стигнем до Порт Ауторити в Манхатън. Е, няма да се оплаквам, по-добре с такава компания, отколкото с никаква. Намерихме автобуса за автогарата изненадващо бързо и безпроблемно. Едно препятствие преодоляно, преминаваме на следващото. 

Още със слизането си от автобуса пред нас изкочи мъж, цветнокож, и ни попита закъде ще пътуваме. Понеже носеше някаква униформа си помислихме, че работи на автогарата и работата му е да упътва такива като нас, заблудили се пътници. С огромна усмивка на лицето, а на мен такива хора са ми слабост, която лично на мен ми крещеше: "Аз съм тук да ви помогна, аз съм добър, честен човек и ме е грижа за вас." Със същата тази усмивка той ни заведе до машини, от които трябваше да си купим билетите, пита ни докъде пътуваме, после натисна няколко копчета и каза, че това ще ни струва по $80 на човек. И двамат нямахме точно пари, затова му дадохме по стотачка. "Милата" чернилка каза, че машината не връща ресто и че ще трябва да отиде да ги развали, а ние да чакаме тук. И ние най-послушно чакахме. След няколко секунди се усетих, че все пак някой от нас трябва да иде с него, но вече беше късно. "Добрият чичко" вече беше изчезнал в тълпата. И май се оказа, че по-добре една глава, отколкото две празни.

След три часа чаках сестра си на автогарата в Атлантик сити. Изпратих Светослав с друг автобус за Оушън сити. Поли ми беше казала, че до към три часа е на работа и след това ще дойде да ме вземе, затова трябваше да я почакам да свърши. 

Гледка от върха на люлката

Заедно с Иван, колегата й от университета, с когото беше заминала, бяха намерили квартира на около 40-45 минути пеш от работата. В сравнение с квартирата в Бърлингтон предишното лято, тази си беше направо лукс. Намираше се на партера и беше много прохладна, единственият недостък беше, че е далеч. Хазяинът, дребен жълтурко от Виетнам, дойде да му платя за седмицата и да се запознаем, изглеждаше дружелюбен.

На следващия ден бях на работа, разпределиха ме да работя на The Rocket. Сигурно сте виждали същата люлка в Слънчев бряг, но тази е още по-висока. Това е едно кълбо, в което има две места за сядане и се изстрелва във въздуха с ластик като междувременно се върти.

 Не е за хора със слаби сърца, но след втория път се свиква и искаш още и още. 

На тази люлка работехме четирима. Мат, който беше нещо като отговорник и механик за Rocket-а, аз, Деляна и Ана, която също като нас беше дошла с програмата Work and Travel предишната година, но останала след това нелегално. През седмицата работехме по трима, докато четвъртия почиваше и така се редувахме. На всеки се падаше да почива по един ден в седмицата, а през уикендите работихме всички. Работата ни се състоеше в това да седим в будката, където беше касата и да продаваме билети, тениски и дискове или да работим навън, заедно с Мат, който винаги работеше там, управлявайки машината. А съботите и неделите, една от нас, или по-скоро само аз, трябваше да обикаляме из парка и да зарибяваме хората да се качват на нашата люлка като имахме и възможността да им продаваме билетите на по-ниска цена.  На мен лично това най-много ми харесваше, защото можех да си обикалям из парка, говорейки си с хората, никой не ми дишаше във врата и не ми казваше какво трябва да правя. Имах пълната свобода. На касата също не беше лошо, но трябваше да седиш само на едно място и когато имаше много хора наставаше истинска лудница. Трябва да следиш на камерите дали има хора, желаещи да се качат още един път на люлката и ако да, трябва да платят отново, но след като се качат. Затова трябва да си много внимателен иначе могат да се изнижат без да ги видиш, особено ако е пълно с народ. Едновременно с това трябва и да пускаш видеото, ако искат евентуално да си купят диск (има камери на люлката и заснемат реакциите ти по време на полета и после можеш да си купиш записа) и заедно с това и да продаваш билети. В началото е кофти и доста объркващо, но след време се свиква. 

В очакване да полетя

Това правим по време на буря

...или това :)

За да се качиш на Rocket-а няма ограничение в тежестта, само във височината за децата, но както ви е известно Америка е страната на дебелите хора. Имало е много случаи, когато човекът е бил толкова дебел, че не е можел да седне на седалката или пък не сме можели да закопчеем предпазните колани, без които ще отлетиш като волна чайка (там беше пълно с гларуси и чайки, които ти крадяха храната ако не си я пазиш) и ще се приземиш в океана. Или пък ако все пак успеем да сложим коланите и човекът се е наместил някак си в седалката (ако няма друг желаещ да се качи с него не е проблем), но ако човекът е много тежък топката се накланя на една страна и те изтрелва, но не е в състояние да се превърти във въздуха и се губи ефектът. Един път имахме клиент, шотландец, облечен в традиционната поличка, но забравил бе да си сложи бельо и когато го изтреляхме поличката се вдигна и всичко лъсна на показ. По това време бях на касата и гледах на монитора и щом видях, че няма долни гащи трябваше да предупредя Мат, за да изключи двата големи екрана, свързани за камерите на кълбото, показващи на хората какво се случва във въздуха горе. Мъжът искаше още един път да се качи, но охраната му каза, че без гащи това няма как да стане и се наложи да го помолят да напусне парка. Друг неудобен случай имахме с млада двойка, които явно не предполагаха, че има камери и хората отдолу ги наблюдават, почнаха да се докосват един друг на неприлични места. Отново се наложи да изключим екраните и да викнем охраната. Публиката отдолу беше много разочарована. (следва продължение)

Американско лято Част 1

Прескачам всички сълзливи, сополиви и други дребни, подробности покрай заминаването и изпращането ни за Страната на неограничените възможности. За първи път се отделяш от семейнотo гнездо и сигурните криле на мама и тати, за да прекараш ...мада фака, едни  невероятни и наситени с хубави емоции, четири месеца свобода! Иупиии!

Spirit of Ethan Allen

По улиците на Бърлингтон...:)

Превъртам  лентата с няколко часа (почти един ден) напред и ето ни, петимата юнаци (аз, моя, вече бивш приятел Миро, сестра ми Поли, една от най-близките ми приятелки Мина и най-добрата приятелка на сестра ми – кака Радка), в 4 часа сутринта, на малката автогара в Бърлингтон, щата Вермонт. Студено, тъмно, непознато. След  3 часа и половина чакане най-сетне нашият бъдещ  работодател реши да се появи и да ни вземе. Първа спирка – Спирит ъф Итан Алън, малко корабче на три етажа, което щеше да бъде нашето работно място за лятото. Шефът ( вече не му помня името ), около 50 -годишен дърт пръч , който обаче е женен за 22-годишна рускиня, понакуцвайки ни разведе да ни покаже кое къде е и какво се изисква от нас да правим. След това ни връчи в ръцете менюто и ни накара за 20 минути  да го научим, че после щял да ни поизпита. Ее, аз от училище избягах, за да дойда в Америка да бачкам ,той пак там ще ме връща. След "изпита" ни запозна с останалия персонал, или поне този, когото имаше за момента, защото другите уърк анд травел студенти още не бяха пристигнали.

След няколко часа на разясняване на дълго и широко какво иска и не иска от нас босът (разбира се ни най-малко го интересуваше фактът, че ние не бяхме спали нормално от близо 24 часа, схванати от висенето по летища и спирки, все още объркани от часовото време и от заобикалящата ни среда, която беше доста по-различна от това, на което бяхме свикнали, и без да споменавам езика, на който, колкото и да се напъвахме да разберем какво ни говорят беше безуспешно. Добре, че беше Миро, който вече за четвърти път е в Щатите и говори английски, че да ни превежда), нека го наречем Том, ни заведе в така наречената къща, където щяхме да живеем.  Нямате си и на представа какво беше това, не къща,а някакво подобие на такова. Отвънка как да е,  типичната американска къщица , но отвътре се катeриш, буквално по едно 50- сантиметрово широко, стълбищинце, за да отидеш на втория етаж, където бяха нашите стаи, или по му прилича да ги нарека килийки. "Апартаментът" имаше 4-ри  спално-килийки, една баня с тоалетна, коридорче и кухничка, в която ако сме всичките петима там, няма да има къде, даже, и да пръднеш.

хахха, приготвяме се за реге партито

малко почивчица, скришно от супервайзора :)

С Мина

 Преди да отидем в къщицата ни, забравих да кажа, че Тoм ни заведе в нещо като място за непотребни мебели, които бяха нахвърлени на купчина, на земята, и оттях той най-шедро ни каза, че можем да си вземем каквото си поискаме! Да грабиш колкото си искаш от боклука, направо сбъдната мечта! Той взе няколко матрака, а ние нищо, натовари ги и тръгнахме към къщата. След като видяхме в какви "прекрасни условия" ще живеем, и че освен матраци в килийките няма нищо друго, дълго съжалявахме, че не взехме стола със счупената облекалка или пък онова нощно шкафче, на което две от петте чекмеджета липсваха.

Всеки си мислеше, че Америка си е Америка и там всичко е хубаво и лъскаво, и няма как мястото, на което ще живеем да е лошо, уви, циганските къщи в България са по-хубави от това подобие на дом. Скоро обаче установихме, че и всички други къщи около нас бяха в същото окаяно състояние. Отвънка добре изглеждащи, а вътре сякаш бомба е паднала. Когато тръгнахме на разузнаване из градчето, можехме да видим какви ли не неща в дворовете и вътре в къщите (понеже повечето от тях нямаха нито пердета, нито щори или нещо, с което да прикриват). Входните врати зееха,а по земята можеш да видиш одеала, завивки, юргани, дрехи, въргалящи се деца, храни, животни и какви ли не още неща. Мечта за тези, които не са на ти с чистенето! Всички бяхме стъписани и доста разочаровани от това, което виждахме. Това ли беше Америка?! За това ли толкова хора напускат родните си места, семейства и приятели в търсене на по-добри възможности?

Мина

Любо

След няколко дни обаче разбрахме, че всъщност сме живеели в гетото, където са и най-бедните, и пропаднали хора. Чудесно, сега ще трябва и да се притесняваме, че всеки момент някой може да ни нападне или ограби. За щастие никой от нас до каря на лятото не пострада.

Бърлингтон е най-големият град на щата Вермонт, който се намира на 72 километра южно от канадската граница и на 150 км от Монтреал. Населението му е окло 45 хиляди, малко по-малък от моя роден град Казанлък. Интересното за самия щат е, че там е разрешен еднополовият брак и самата аз присъствах на две лесбийски сватби.

Градът, сам по себе си не беше нищо особено, една права улица, която бешв главната, с много магазини, заведения и един малък мол. А и една голяма библиотека. Големи и евтини супермаркети и молове имаше, но бяха много надалеч и обикновено трябваше да хващаме автобус или с кола. За нощни заведения и клубове незнам, отидох един единствен път на дискотека и то на рождения си ден, понеже навършвах 21, и вече имах право да посещавам дискотеки. На следващия ден беше полетът ми обратно за родната България, тaка че само с един път се разминах.

Спирит ъф Итан Алан, прави круизчета на всеки два часа в езерото Шамплейн, което е известно с това, че през 1609 година е било видяно пет фута дълго чудовище, със сребриста люспестоподобно тяло. Оттогава езерото е станало местна атракция и привлича туристи от цяла Америка и Канада. 

Аз и сестра ми бяхме рънари, или тези, които не вземаха поръчки, а само сервират и отсервирват. Миро беше сервитьор, а Мина и Радина работеха в кухнята. Аз и Поли трябваше през цялото време да търчим нагоре и надолу, да разнасяме хляб, кафе, чай или да носим подносите с мръсни чинии, които понякога бяха много тежки, и физически беше нежъзможно да ги повдигнем дори, а какво остава да ги завлечем чак на първия етаж. Но още в началото американците ни дадоха ясно да разберем, че там не делят работата на мъжка и женска и всеки работи наравно. Един път една от барманките трябваше да донесе лед от бараката, която беше на сушата и да я занесе на втория етаж. Ледът беше в една голяма хладилна чанта и тежеше сигурно около 30-тина килограма. Момичето едвам я тътреше и беше немислимо да я вдигне, когато изкачва стълбите. Най-неверотното беше, че никой от момчетата, преминаващи покрай нея, не и помогнаха. Случвало се и на мен много пъти да нося нещо тежко, но за щастие имах сестра ми или Миро, които ми помагаха. 

the sky deck, най-горният етаж

Лесбиийската сватба

Джоджи :)

Супер рънър Ани и Поли! 

Като цяло имаше много работа на кораба, особено ако си като нас, рънър, понеже вършиш всичко. Но имаше и много забавления, когато имахме сватби, абитюрентски балове или различни реге, поп и други партита, на които идваха много хора. Ние се забавлявахме с тях, танцувахме, говорихме, пихме (безалкохолно), сливахме се с тълпата и само униформата те издаваше, че не сме от гостите. Имаше дни, които бяха много натоварени и сме работели, със сестра ми, от 6 сутринта ( да чистим лодката), после оставахме за обяда и вечерята, която беше до около 12, и след това ако има някакво парти или сватба оставахме чак до 4 часа на другата сутрин.  Други дни пък имахме гости от центрове за възрастни хора и хора с увреждания. Да си призная, те ми бяха едни от любимите клиенти, понеже си имаха едно определено меню, поръчваха само кафе и бяха много любезни. Винаги оставяха бакшиш и на нас, рънарите, въпреки че само на сервитьорите имаха право. Един път имаше един възрастен господин, който си поръча кола и аз му занесох, но откъде да знам, че бил диабетик или нещо такова, и човекът почна да се задушава и повръща. Трябваше да съкратим круиза и да се върнем на сушата, където вече чакаше линейка. Жените, които се грижеха за възрастните хора, бяха много ядосани, че някой му е дал колата, но аз тайничко си замълчах. Все пак, откъде да знам кой от какво е болен и какво трябва и не трябва да яде и пие, щом те самите не се пазят, аз ли да съм тази, която да го прави, освен това си вършех работата! ...(следва продължение)