Американско лято Част 6

Срещата с госпожата беше в една обществена пералня, не ме питайте защо, тя определи мястото. Жената видимо беше на около 65-68 години, около метър и петдесет висока, с дълга, пепеляворуса коса, която очевидно не беше нейната. Годините явно не бяха пречка за нея що се отнасяше за видът й. Точно копие на нашите чалгазвезди, само че в доста по-стар вариант. Нашите приятели ни бяха казали, че е голяма комарджийка. Тя и нейния "приятел" (афроамериканец на около 30-тина години, който й бил любовник) били от редовните клиенти, които посещавали казината в Атлантик сити. Но преди няколко седмици ги били хванали в едно от най-големите казина в града- Тадж Махал, да мамят. Прекарали една нощ в ареста и на другия ден ги пуснали. Разминали се само с това, понеже сумата не била голяма, и със забрана повече да не стъпват на територията на казиното и хотела, който също бил към него. Условията й бяха да не правим никакви партита и да не каним приятели.

Посрещане на Джулай морнинга

В очакване на изгрева

Първоначално ни даде стая на вторият етаж, в която нямаше абсолютно нищо и щеше да се наложи да си купуваме надуваеми дюшеци, но в крайна сметка реши да ни премести в друга стая, близо до нейната, в която преди това живееха четирима турци. Стайчката не беше голяма като предната, но беше обзаведена, имаше отделна входна врата и собствена баня и тоалетна (в предната стая трябваше да ги делим с още няколко човека). Беше идеална за мен и сестра ми. До нас беше стаята на хазяйката, която всъщност беше килер/склад. Жената сигурно беше доста "закъсала" за пари, щом не можеше да си позволи да има нормална стая в собствената си къща. Или това май се наричаше алчност?

Почти месец и половина нямахме никакви проблеми с щурата азиатка, за разлика от другите наематели, с които се караше непрекъснато и евентуално гонеше ако не се разберат накрая. Най-честите кавги бяха заради пари понеже тя обичаше да "забравя" кой кога си е плащал наема и накрая така ставаше, че някой трябваше да плащат два пъти за един месец. Мисля, че ние й бяхме любимки, защото нас никога не ни закачаше за каквото и да било допреди една случка, за която ще ви разкажа сега.

Една вечер се приготвяхме със сестра ми да излизаме и тя реши да излеза с новата си чанта, която я беше купила преди няколко дена. Беше си я сложила в куфара, защото искаше да си я носи, когато се прибере в България, но тази вечер реши да я вземе, защото й ходеше на роклята.    Странно, но чантата не беше в куфара. Не беше никъде другаде в стаята, нито в чекмеджетата, нито в гърдероба, а повярвайте ми нямаше много опции къде може да се е дянала. За всеки случай проверих в моя куфар да не би да съм я взела по някаква случайност. За моя изненада обаче не само, че чантата не беше там ами и всички подаръци, който бях купила за близките си и всички ценни неща, които имах бяха изчезнали! Слава богу, че поне паспортите не бяха взети. Не бяхме забелязали да е било влизано още повече с взлом, още повече пък, че в къщата нон стоп имаше хора и ако някой непознат се е опитал да влезе със сигурност е щял да бъде забелязан от някого. Да не говорим, че къщата се намира на централно място и непрекъснато има движение денем и нощем. Затова стигнахме до извода, че е бил някой вътрешен. Другите наематели живееха по-другите етажи, работеха почти по цял ден и беше по-трудно да разберат  кога сме си вкъщи и кога не. Подозренията ни паднаха върху хазяйката. Деляхме една стена и не беше трудно за нея да разбере кога ни няма, плюс това, тя имаше резервен ключ за нашата стая. Нашите подозрения още повече се засилиха, когато й съобщихме, че някой е влизал в стаята и имаме изчезнали неща. Тя не изглеждаше никак изненадана от това, дори не си направи и труда да се престори на такава. Единственото нещо, което каза беше, че ние сме си виновни понеже сме си водели приятели вкъщи. Луда бабичка! Че нали през цялото време сме заедно, а дори и да успеят някакси да ги вземат това са много неща и със сигурност щяхме да ги видим. Оттогава държанието й към нас се промени към отрицателно. Слава богу, че имахме само още около седмица до датата на полета ни за България.

Бахамите

Последният ми работен ден в парка завърши с въздушна разходка с въртолет. На другия ден, когато щях да летя за вкъщи, беше и рожденият ми ден затова пилотът на хеликоптера, когото беше и мой приятел, ми направи предварителен подарък-нощна разходка над Атлантик сити. Сестра ми, за жалост я изпусна, но други две мои приятелки се възползваха от офертата и се присъединиха към забавлението. Полетът беше дълъг, около четиридесет минути, и обхващаще цялото крайбрежие и навътре към сушата. Вътре в хеликоптера беше много шумно и въпреки
че аз и пилотът имахме слушалки и се предполагаше, че можем да говорим и да се чуваме един друг. Но шума от перките на машината беше толкова силен, че дори и с цяло гърло да виках пак  нямаше никакъв шанс да се чуем помежду си. Затова оставихме говоренето за после и се насладихме безмълвно на гледката, която се откриваше под нас.

Американско лято Част 1

Прескачам всички сълзливи, сополиви и други дребни, подробности покрай заминаването и изпращането ни за Страната на неограничените възможности. За първи път се отделяш от семейнотo гнездо и сигурните криле на мама и тати, за да прекараш ...мада фака, едни  невероятни и наситени с хубави емоции, четири месеца свобода! Иупиии!

Spirit of Ethan Allen

По улиците на Бърлингтон...:)

Превъртам  лентата с няколко часа (почти един ден) напред и ето ни, петимата юнаци (аз, моя, вече бивш приятел Миро, сестра ми Поли, една от най-близките ми приятелки Мина и най-добрата приятелка на сестра ми – кака Радка), в 4 часа сутринта, на малката автогара в Бърлингтон, щата Вермонт. Студено, тъмно, непознато. След  3 часа и половина чакане най-сетне нашият бъдещ  работодател реши да се появи и да ни вземе. Първа спирка – Спирит ъф Итан Алън, малко корабче на три етажа, което щеше да бъде нашето работно място за лятото. Шефът ( вече не му помня името ), около 50 -годишен дърт пръч , който обаче е женен за 22-годишна рускиня, понакуцвайки ни разведе да ни покаже кое къде е и какво се изисква от нас да правим. След това ни връчи в ръцете менюто и ни накара за 20 минути  да го научим, че после щял да ни поизпита. Ее, аз от училище избягах, за да дойда в Америка да бачкам ,той пак там ще ме връща. След "изпита" ни запозна с останалия персонал, или поне този, когото имаше за момента, защото другите уърк анд травел студенти още не бяха пристигнали.

След няколко часа на разясняване на дълго и широко какво иска и не иска от нас босът (разбира се ни най-малко го интересуваше фактът, че ние не бяхме спали нормално от близо 24 часа, схванати от висенето по летища и спирки, все още объркани от часовото време и от заобикалящата ни среда, която беше доста по-различна от това, на което бяхме свикнали, и без да споменавам езика, на който, колкото и да се напъвахме да разберем какво ни говорят беше безуспешно. Добре, че беше Миро, който вече за четвърти път е в Щатите и говори английски, че да ни превежда), нека го наречем Том, ни заведе в така наречената къща, където щяхме да живеем.  Нямате си и на представа какво беше това, не къща,а някакво подобие на такова. Отвънка как да е,  типичната американска къщица , но отвътре се катeриш, буквално по едно 50- сантиметрово широко, стълбищинце, за да отидеш на втория етаж, където бяха нашите стаи, или по му прилича да ги нарека килийки. "Апартаментът" имаше 4-ри  спално-килийки, една баня с тоалетна, коридорче и кухничка, в която ако сме всичките петима там, няма да има къде, даже, и да пръднеш.

хахха, приготвяме се за реге партито

малко почивчица, скришно от супервайзора :)

С Мина

 Преди да отидем в къщицата ни, забравих да кажа, че Тoм ни заведе в нещо като място за непотребни мебели, които бяха нахвърлени на купчина, на земята, и оттях той най-шедро ни каза, че можем да си вземем каквото си поискаме! Да грабиш колкото си искаш от боклука, направо сбъдната мечта! Той взе няколко матрака, а ние нищо, натовари ги и тръгнахме към къщата. След като видяхме в какви "прекрасни условия" ще живеем, и че освен матраци в килийките няма нищо друго, дълго съжалявахме, че не взехме стола със счупената облекалка или пък онова нощно шкафче, на което две от петте чекмеджета липсваха.

Всеки си мислеше, че Америка си е Америка и там всичко е хубаво и лъскаво, и няма как мястото, на което ще живеем да е лошо, уви, циганските къщи в България са по-хубави от това подобие на дом. Скоро обаче установихме, че и всички други къщи около нас бяха в същото окаяно състояние. Отвънка добре изглеждащи, а вътре сякаш бомба е паднала. Когато тръгнахме на разузнаване из градчето, можехме да видим какви ли не неща в дворовете и вътре в къщите (понеже повечето от тях нямаха нито пердета, нито щори или нещо, с което да прикриват). Входните врати зееха,а по земята можеш да видиш одеала, завивки, юргани, дрехи, въргалящи се деца, храни, животни и какви ли не още неща. Мечта за тези, които не са на ти с чистенето! Всички бяхме стъписани и доста разочаровани от това, което виждахме. Това ли беше Америка?! За това ли толкова хора напускат родните си места, семейства и приятели в търсене на по-добри възможности?

Мина

Любо

След няколко дни обаче разбрахме, че всъщност сме живеели в гетото, където са и най-бедните, и пропаднали хора. Чудесно, сега ще трябва и да се притесняваме, че всеки момент някой може да ни нападне или ограби. За щастие никой от нас до каря на лятото не пострада.

Бърлингтон е най-големият град на щата Вермонт, който се намира на 72 километра южно от канадската граница и на 150 км от Монтреал. Населението му е окло 45 хиляди, малко по-малък от моя роден град Казанлък. Интересното за самия щат е, че там е разрешен еднополовият брак и самата аз присъствах на две лесбийски сватби.

Градът, сам по себе си не беше нищо особено, една права улица, която бешв главната, с много магазини, заведения и един малък мол. А и една голяма библиотека. Големи и евтини супермаркети и молове имаше, но бяха много надалеч и обикновено трябваше да хващаме автобус или с кола. За нощни заведения и клубове незнам, отидох един единствен път на дискотека и то на рождения си ден, понеже навършвах 21, и вече имах право да посещавам дискотеки. На следващия ден беше полетът ми обратно за родната България, тaка че само с един път се разминах.

Спирит ъф Итан Алан, прави круизчета на всеки два часа в езерото Шамплейн, което е известно с това, че през 1609 година е било видяно пет фута дълго чудовище, със сребриста люспестоподобно тяло. Оттогава езерото е станало местна атракция и привлича туристи от цяла Америка и Канада. 

Аз и сестра ми бяхме рънари, или тези, които не вземаха поръчки, а само сервират и отсервирват. Миро беше сервитьор, а Мина и Радина работеха в кухнята. Аз и Поли трябваше през цялото време да търчим нагоре и надолу, да разнасяме хляб, кафе, чай или да носим подносите с мръсни чинии, които понякога бяха много тежки, и физически беше нежъзможно да ги повдигнем дори, а какво остава да ги завлечем чак на първия етаж. Но още в началото американците ни дадоха ясно да разберем, че там не делят работата на мъжка и женска и всеки работи наравно. Един път една от барманките трябваше да донесе лед от бараката, която беше на сушата и да я занесе на втория етаж. Ледът беше в една голяма хладилна чанта и тежеше сигурно около 30-тина килограма. Момичето едвам я тътреше и беше немислимо да я вдигне, когато изкачва стълбите. Най-неверотното беше, че никой от момчетата, преминаващи покрай нея, не и помогнаха. Случвало се и на мен много пъти да нося нещо тежко, но за щастие имах сестра ми или Миро, които ми помагаха. 

the sky deck, най-горният етаж

Лесбиийската сватба

Джоджи :)

Супер рънър Ани и Поли! 

Като цяло имаше много работа на кораба, особено ако си като нас, рънър, понеже вършиш всичко. Но имаше и много забавления, когато имахме сватби, абитюрентски балове или различни реге, поп и други партита, на които идваха много хора. Ние се забавлявахме с тях, танцувахме, говорихме, пихме (безалкохолно), сливахме се с тълпата и само униформата те издаваше, че не сме от гостите. Имаше дни, които бяха много натоварени и сме работели, със сестра ми, от 6 сутринта ( да чистим лодката), после оставахме за обяда и вечерята, която беше до около 12, и след това ако има някакво парти или сватба оставахме чак до 4 часа на другата сутрин.  Други дни пък имахме гости от центрове за възрастни хора и хора с увреждания. Да си призная, те ми бяха едни от любимите клиенти, понеже си имаха едно определено меню, поръчваха само кафе и бяха много любезни. Винаги оставяха бакшиш и на нас, рънарите, въпреки че само на сервитьорите имаха право. Един път имаше един възрастен господин, който си поръча кола и аз му занесох, но откъде да знам, че бил диабетик или нещо такова, и човекът почна да се задушава и повръща. Трябваше да съкратим круиза и да се върнем на сушата, където вече чакаше линейка. Жените, които се грижеха за възрастните хора, бяха много ядосани, че някой му е дал колата, но аз тайничко си замълчах. Все пак, откъде да знам кой от какво е болен и какво трябва и не трябва да яде и пие, щом те самите не се пазят, аз ли да съм тази, която да го прави, освен това си вършех работата! ...(следва продължение)

Приказката свърши...

Следваща спирка: Бостън!!!
За жалост лятото си отива, а с него свършва и приказката, в която бях цели 4 месеца. Последната спирка от нашето пътуване е Бостън, столица на щата Масачузетс и един от най- старите градове в САЩ. Космополитният град е смесица между европейската и американската култура и архитектура. За жалост имахме само 12 часа, за да го разгледаме, понеже след това ни беше полетът обратно за скъпата ни родина. Е, скъпа ми е наистина, но ако можех щях да остана с удоволствие поне за още няколко месеца.

Голяма част от сградите са на повече от 100 години.

20 $ и това автобусолодкоподобно нещо ще ти разкрие красотите на космополитния град.

.
Бостън впечатлява с контраст от старо и ново.

I love that pic!! My lovely sis was so tired that she fell asleep on a park bench:))

The city that never sleeps

Ммм, часът е едва 4 am (американско време), тъпата аларма не спира да звънииии, а аз не знам къде се намирам!Хмм, кой чука на вратата ми по никое време?!?!? Ооо не, Любо!!Какво пък иска той?? Ооо не, успала съм се!!Съвсем бях забравила, че днес ми предстоеше поредното приключение в страната на неограничените възможности, а именно да се посетя най-изумителния град в света!!! Оправям се по най-бързия възможен начин и слизам долу, където Любо и останалите от групата ме чакаха леко поизнервени. Еее, какво да направя пък, не съм виновна аз, че съм толкова бавна, а пък съм и момиче, нужно ми е повече време...:))) Оооо Ню Йорккк!!! Ооо yeah babyyy,  I'm coming!!!( I'm a little bit sleepy but i'll be ok in a few hours)

тук сме цялата дружина:))

охх, незнам за вас, но аз само като ги гледам на снимка и ми се завива свят:PPP

ха, то и аз съм щастлива ма чак пък толкова:))

that's my favorite building (don't ask me why cuz dunno)

Oooo Jojiii, I miss u girl!!!

мм, някои казват ,че си приличаме!??!(think)

on the top of The Empire State building...it was nice:))

Пожелавам на всички да посетят този град, защото е най-уникалното място на земята, дори само като си помисля за него и дъхът ми спирааа!!!! Обичам те Ню Йорк!!