Малта

Аххх Малтааа! Здравей, здравей!

Идеята да прекарам лятото на някое екзотично място и същевременно с това да изкарам някое евро ме осени точно броени дни преди да я осъществя. Написах в чичо Гугъл в кои държави официалният език е английският и ето ти я и Малта. Официални езици- английски и малтийски, но много от населението говори и италиански. Има население 405 577 души на площ 316 км², което я прави едновременно най-малката и най-гъсто населена държава в Европейския съюз. Малта е бивша английска колония, получила независимостта си на 21-ви септември 1964.

Островната държава се намира в Средиземно море, точно по-средата между остров Сицилия и  Либия. Тя представлява група от три острова- Малта, Гозо и Комино, но само първите два са населени. Малта може да се похвали с богата история, понеже е била завладявана и формирана от много велики сили и то главно заради стратегическото си място. Неслучайно са казвали, че който владее островът, владее цяло Средиземно море. Богатата история и топлият средиземноморски климат правят островната държава привлекателна туристическа цел за много европейци целогодишно. За мен обаче си е една голяма безводна скала в морето, с плажове, 95%, от които са камъни и скали, оградени с мрежа за акули.

На 06.06.2012 вече се намирах на La Valletta Малта летище. Забравих да вметна, че преди да замина направих, разбира се, проучване и се оказа, че голям брой българи живеят и работят на острова. За моя голяма изненада се оказа, че бивша моя съученичка също от няколко месеца живее там и за моя радост все пак нямаше да отивам съвсем на сляпо. Женя ме чакаше на летището и после заедно отидохме в Буджибба, градът, в който тя живееше. Интересното в Малта беше, че тръгваш по улицата на раходка и след няколко преки си вече в друг град и даже не си и разбрал. Там всичко е като един голям град, който е разделен на отделни квартали. По пътя обмисляхме варианти как и къде ше мога да си намеря квартира, понеже там ако не живееш с някой, за да си делите наема излиза много скъпо. Решението беше да остана временно при едни техни приятели, които само седмица преди мен бяха пристигнали и вече живееха в голям апартамент, в който имаше свободна стая. Това "временно" продължи до края на престоя ми там.

След като реших проблема с живеенето беше време да пристъпя към разрешаването на друг, който беше най-съшественият и важен, а именно да си намеря работа. Нямах време за почивка, а и в тази 40-градусова жега е трудно човек да се отпусне и поспи през деня, затова тръгнах на разузнаване. В третия ресторант, в който влязох да питам за работа ми се усмихна късметът и Марк, мениджърът, който всъщност беше и собственик ми каза да отида след два дни на проба. Не можех да повярвам, че за първи път нещата се наредиха толова бързо и без проблеми. Следващите два дни прекарах в изучаване на града и събиране на тен на т.нар. им плаж, който се състоеше от точно 50 метра, без да преувеличавам, изкуствен пясък.

Ресторантът, където работех в Буджибба

столицата Валета

Малкото градче, където е живеел Попай Морякът

Следващият месец и половина прекарвах времето си до обяд на плажа и след това на работа. В началото му казах, че искам да ми дава колкото се може повече часове работа и той взе, че наистина ми даде, даже и забрави почивен ден да ми даде. И така си карах без почивка, докато аз сама не си я поисках месец по-късно. За това време обаче Марк видя, че от мен сервитюрка няма да стане, понеже все бърках поръчките (е, какво пък, не за всеки е тази работа), но затова пък бях доста добра в офертирането на хората да идват в нашия ресторант. И така от сервитиорка ме направиха момиче, което само трябваше да седи отпред пред ресторанта, да се усмихва и поздравява преминаващите хора, да им предлага рабит стю или рабит ин гарлик, октопус и цялата там малтийска кухня. Тази роля много ми допадна и аз напълно се въплатих в нея, още повече, че имах възможността да бъда в по-близък контакт с клиентите, някои от които станаха редовни посетители на нашето заведение, а след това и близки мои приятели.

Столицата Ла Валета

Плажът в Буджибба

Аз и моята колежка Качна

Буджибба

Първият работен ден с една дума беше дизастър!! Ресторантът беше разположен на главния площад на градчето, което го правеше един от най-посещаваните вечерно време. И представете си ме, мене, работеща на това пълно с хора място, първи ден, хал халбер нямаща си какво е менюто, прелитах от маса на маса, мъчеща се да разбера какво искат да си поръчат клиентите. А пък поръчваха ли си и алкохол с техните там коктейли и малтийски бири бях просто загубена. Затова деликатно ги молех да си записват сами какво искат да си поръчат, вместо аз, че да си улесня малко положението. На всичкото отгоре едни от клиентите си тръгнаха без да си платят. Маммма миа, Марк като разбра само дето не помете подът с нас! След няколко часа търчане и потене най-сетне ме изпратиха да си ходя като бях сигурна, че утре няма да ми се обадят, но за моя голяма изненада Марк ми каза, че утре пак съм на работа. Юпииии!

И така дните си минаваха от плаж-на работа-вкъщи и обратно. И само от време на време, когато  Марк беше на кеф ми даваше един ден почивка. Тогава ходех до столицата или до другия остров, който беше голяма туристическа атракция заради кристално чистата си вода и по-добри плажове.

Blue Lagoon, Комино

Един следобед, докато си висях отпред пред ресторанта и дебнех поредния клиент да дойде, Марк ме извика деликатно в едно скришно ъгълче и ми бутна някаква хартийка в ръката. Набързо ми подшушна да съм идела еди къде си, че да съм дала тази хартийка, която всъщност беше 100-еврова банкнота, на дебелия плешив чичко, който всяка вечер идваше и сядаше на маса номер десет, поръчваше си миди и бутилка червено вино. В замяна, въросният господин, трябвало да ми даде някакво си пакетче. Веднага се сетих за кого ми говори, понеже този човек тежеше приблизително двеста кила и всеки път трябваше да му нося табуретка, за да седне, защото иначе не се побираше в нормалните столове предназначени за клиентите. Преди да тръгна, Марк набързо само добави, че ако има хора в ресторанта, когато се върна да не му давам пакета, а да го оставя дискретно в чекмеджето, където държим приборите. Стори ми се малко подозрително това, но не обърнах голямо внимание. След като изпълних заръчаното се върнах в ресторанта. Там заварих Марк да ръкомаха оживено, обяснявайки се нещо на двама полицаи. Веднага ми светна лампичката, че ме беше изпратил да му купувам дрога! Аз преди това знаех, че смърка и че миналата година е бил изпратен от семейството си в комуна в Кипър, но и идея си нямах, че сега ме замесва в наркоманските си истории. Дрогата беше в мен, тъка че върви разправяй на полицаите, че не е моя. Оле мале, сега я сгазих яката! Веднага пред мен като на лента премина как ме хващат и ме пращат в затвора с всичките там лесбийки и изроди, и  как целият ми живот отива на кино само заради някакво си недоразумение! Цялата се разтреперах, но направих, както ми каза Марк и оставих пакета в чекмеджето, с вилиците и лъжиците. Няколко минути по-късно полицаите си заминаха.

В края на вечерта, когато свършихме работа аз кратко и ясно обясних на Марк, че не искам повече да работя за него и напускам. Няколко дни по-късно разбрах, че и други трима от персонала напуснали, но неразбрах каква е била причината.

След няколко дни братовчед ми Генчо дойде за седмица на почивка, в Малта. Бях го уредила да остане и живее с пет от колежките ми, които бяха от Словакия и Испания и имаха свободно легло. Нека му е зле! На него обаче толкова му хареса, че реши да остане и да си намери работа за цялото лято. И двамата брат'чеди тръгнахме на лов за ...бачкане.

Генчо и Анета в Слима

На пристанището в Слима

Генчо и Моника на плажа в Буджибба

След седмица започнах работа като барманка в малко кафене във Валета, столицата. Беше спокойно, с нормално работно време от 11 до 8 и най-важното работех вътре, на климатик, а не в 40-градусовата жега навън. Там, направо се преродих и се чудех сама на себе си как съм могла да работя на предишното място. Собственикът на кафето - Мустафа беше мароканец, мюсюлманин, който по това време трябваше да пости един месец заради техния празник Рамадан. Лелелеее нашите там великденски и незнам какви си още пости не са нищо в сравнение с тяхните. Той нямаше право да яде и пие каквито и да е течности, включително и вода, от 4 сутринта до 8 вечерта. Това с яденето иде дойде, ама на тая жега да не можеш да пиеш 15 часа  вода си е направо геройство. Аз работех с него всеки ден от сутрин чак, докато затвори заведението. Свидетел съм, че един път не е пийнал и една капчица вода. В началото ми беше малко кофти да работя с него, понеже всеки е чувал, че мароканците са много стриктни и самото им отношение към жените е сурово. Но той много добре се отнасяше с нас, но в интерес на истината изискваше да носим дълги дънки и широка тениска. Нямах нищо против, въпреки че през животът си не се бях потяла толкова много. Но го гледах от добрата му страна, а тя беще, че по този начин ще се отърва от някой и друг ненужен килограм.

Колегите :)

В "Кадена" (така се казваше кафенето) нямах такива емоции, каквито имах в ресторанта, но пък ми беше много спокойно и времето направо летеше. Последният работен ден Мустафа и целият персонал ми организираха прощално парти с много подаръци и изненади. Само месец и половина работехме заедно, а си станахме толкова близки, че чак не ми се заминаваше. Но нямаше как, краят на лятото идваше, а с него училището и изпитите, които ме чакаха в Пловдив. Уфф!

Американско лято Част 4

"Винаги съм склонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто"

Йордан Йовков

01.06.2010 

Вече съм на самолета за Ню Йорк. За първи път пътувам сама толкова далеч и се притеснявам как ще се оправя на летището. Трябва да се прехвърля на друг терминал с влак, оттам пък пеш трябва да стигна до мястото, откъдето ще хвана автобус до централната автогара в Ню Йорк, а оттам за Атлантик Сити. Да, тази година за късмет или не, офертата ни за работа беше за там, в един увеселителен парк, който се намираше точно на крайбрежната. Сестра ми вече беше намерила квартира и ме чакаше там.

А, ето вече усещам как самолета почва да се снижава и през прозорчето можех да видя върховете на небостъргачите.А, това момче, което седи до мен ми се струва, че е българин, но ме е срам да го попитам. Е, срам не срам трябва да го питам, може пък да знае кой автобус трябва да взема до автогарата. 

-Sorry, are you from Bulgaria?

-Хаха, вече е време да слизаме от самолета и ти чак сега ме питаш това?!

-Ъъ, да. Не бях сигурна дали си, а и не обичам да говоря, когато пътувам, защото си мисля за мои си неща (доста тъпо оправдание, но е самата истина).

-Аха, еми ако сега аз не искам пък да говоря?

Мълчание. Този май нещо се бъзика с мене, а хич не ми е до това сега. Затова просто си замълчах.

-За къде пътуваш?-попита ме той.

-За Атлантик сити, ти?

-Оушън сити.

-Оо, значи си в моята посока, те са на около един час път с автобус един от друг. Ако искаш може да пътуваме заедно. Бил ли си преди в Щатите?

-Не, първи път ми е и доста се притеснявам. А и ме е срам да питам някой, защото незнам дали ще го кажа правилно.

Ох, надявах се, че той ще е по-запознат и нахакан от мен, но уви, май пак на мен ще си разчитам.

-Аз съм Ана- казах аз и си подадох ръката.

-Светослав.

Светослав имаше много добър английски. Знам, защото го чух да говори по телефона с работодателя си, който се беше обадил да го пита дали е пристигнал и кога да го очаква. Но въпреки това той не беше сигурен в себе си и като истински "джентълмен" предоставяше на мен възможността да питам хората как да стигнем до Порт Ауторити в Манхатън. Е, няма да се оплаквам, по-добре с такава компания, отколкото с никаква. Намерихме автобуса за автогарата изненадващо бързо и безпроблемно. Едно препятствие преодоляно, преминаваме на следващото. 

Още със слизането си от автобуса пред нас изкочи мъж, цветнокож, и ни попита закъде ще пътуваме. Понеже носеше някаква униформа си помислихме, че работи на автогарата и работата му е да упътва такива като нас, заблудили се пътници. С огромна усмивка на лицето, а на мен такива хора са ми слабост, която лично на мен ми крещеше: "Аз съм тук да ви помогна, аз съм добър, честен човек и ме е грижа за вас." Със същата тази усмивка той ни заведе до машини, от които трябваше да си купим билетите, пита ни докъде пътуваме, после натисна няколко копчета и каза, че това ще ни струва по $80 на човек. И двамат нямахме точно пари, затова му дадохме по стотачка. "Милата" чернилка каза, че машината не връща ресто и че ще трябва да отиде да ги развали, а ние да чакаме тук. И ние най-послушно чакахме. След няколко секунди се усетих, че все пак някой от нас трябва да иде с него, но вече беше късно. "Добрият чичко" вече беше изчезнал в тълпата. И май се оказа, че по-добре една глава, отколкото две празни.

След три часа чаках сестра си на автогарата в Атлантик сити. Изпратих Светослав с друг автобус за Оушън сити. Поли ми беше казала, че до към три часа е на работа и след това ще дойде да ме вземе, затова трябваше да я почакам да свърши. 

Гледка от върха на люлката

Заедно с Иван, колегата й от университета, с когото беше заминала, бяха намерили квартира на около 40-45 минути пеш от работата. В сравнение с квартирата в Бърлингтон предишното лято, тази си беше направо лукс. Намираше се на партера и беше много прохладна, единственият недостък беше, че е далеч. Хазяинът, дребен жълтурко от Виетнам, дойде да му платя за седмицата и да се запознаем, изглеждаше дружелюбен.

На следващия ден бях на работа, разпределиха ме да работя на The Rocket. Сигурно сте виждали същата люлка в Слънчев бряг, но тази е още по-висока. Това е едно кълбо, в което има две места за сядане и се изстрелва във въздуха с ластик като междувременно се върти.

 Не е за хора със слаби сърца, но след втория път се свиква и искаш още и още. 

На тази люлка работехме четирима. Мат, който беше нещо като отговорник и механик за Rocket-а, аз, Деляна и Ана, която също като нас беше дошла с програмата Work and Travel предишната година, но останала след това нелегално. През седмицата работехме по трима, докато четвъртия почиваше и така се редувахме. На всеки се падаше да почива по един ден в седмицата, а през уикендите работихме всички. Работата ни се състоеше в това да седим в будката, където беше касата и да продаваме билети, тениски и дискове или да работим навън, заедно с Мат, който винаги работеше там, управлявайки машината. А съботите и неделите, една от нас, или по-скоро само аз, трябваше да обикаляме из парка и да зарибяваме хората да се качват на нашата люлка като имахме и възможността да им продаваме билетите на по-ниска цена.  На мен лично това най-много ми харесваше, защото можех да си обикалям из парка, говорейки си с хората, никой не ми дишаше във врата и не ми казваше какво трябва да правя. Имах пълната свобода. На касата също не беше лошо, но трябваше да седиш само на едно място и когато имаше много хора наставаше истинска лудница. Трябва да следиш на камерите дали има хора, желаещи да се качат още един път на люлката и ако да, трябва да платят отново, но след като се качат. Затова трябва да си много внимателен иначе могат да се изнижат без да ги видиш, особено ако е пълно с народ. Едновременно с това трябва и да пускаш видеото, ако искат евентуално да си купят диск (има камери на люлката и заснемат реакциите ти по време на полета и после можеш да си купиш записа) и заедно с това и да продаваш билети. В началото е кофти и доста объркващо, но след време се свиква. 

В очакване да полетя

Това правим по време на буря

...или това :)

За да се качиш на Rocket-а няма ограничение в тежестта, само във височината за децата, но както ви е известно Америка е страната на дебелите хора. Имало е много случаи, когато човекът е бил толкова дебел, че не е можел да седне на седалката или пък не сме можели да закопчеем предпазните колани, без които ще отлетиш като волна чайка (там беше пълно с гларуси и чайки, които ти крадяха храната ако не си я пазиш) и ще се приземиш в океана. Или пък ако все пак успеем да сложим коланите и човекът се е наместил някак си в седалката (ако няма друг желаещ да се качи с него не е проблем), но ако човекът е много тежък топката се накланя на една страна и те изтрелва, но не е в състояние да се превърти във въздуха и се губи ефектът. Един път имахме клиент, шотландец, облечен в традиционната поличка, но забравил бе да си сложи бельо и когато го изтреляхме поличката се вдигна и всичко лъсна на показ. По това време бях на касата и гледах на монитора и щом видях, че няма долни гащи трябваше да предупредя Мат, за да изключи двата големи екрана, свързани за камерите на кълбото, показващи на хората какво се случва във въздуха горе. Мъжът искаше още един път да се качи, но охраната му каза, че без гащи това няма как да стане и се наложи да го помолят да напусне парка. Друг неудобен случай имахме с млада двойка, които явно не предполагаха, че има камери и хората отдолу ги наблюдават, почнаха да се докосват един друг на неприлични места. Отново се наложи да изключим екраните и да викнем охраната. Публиката отдолу беше много разочарована. (следва продължение)

Записки от Рокета...

За пореден път се убеждавам,че абсурдите в този свят са повече отколкото можем да си представим. Преди няколко часа говорех с човека,който дойде да оправи тоалетната в къщата ,където живеем в Атлантик сити.Да си призная честно не ми допадна физиономията му,гледаше някак подло и мазно,но след като разбрах,че е кубинец веднага ми стана симпатичен.Обичам кубинците,харесвам свободният им дух и въпреки че са малка държава не ги е страх да се опълчат срещу „Дъ Биг Бос- Америка” и да му кажат „фак иу”.Малко се отплеснах ,но както казваме ние „хамериканците”-невъ маинд, та говорех( или по-точно писах) за кубинеца, който разправя, че е участвал във виетнамската война,как са се трепали с жълтурките,а сега чисти кенефите им(понеже моята лендлейди е виетнамка). Мамка му и живот! Обича да се е***а с нас! Ти си се бил с тях на живот и смърт ,не си знаел дали този ден няма да ти е последният, виждал си как стрелят по теб,как убиват и раняват другарите ти, а сега ходищ да им слугуващ и то най-долната работа-да чистищ канализацията им! Разправям и го това на Ани(заедно работим на Рокета) каква пародия е това,а тя ми вика:”Що бе,че те добри пари вземат!” Уот дъ фак?!?!??!?!Тука вече за момент зацепих и незнаех да се смея или да плача?!?!Това беще поредният майтап или не, по-точно поредната гавра! Аз за к’во и говоря, тя за к’во си мисли- пари, ама няма начин и тя вече е с промит мозък(както хиляди хамериканци).Тя май вече е забравила що е чест, достойнство,свобода, какво е да дадеш живота си за някого или нещо,но няма и как да помни,защото никой вече не говори за хората ,които са мрели ,за да може ние да живеем добре!

Слушам сега една песен „Шоу ми дъ лов” хмм, пак с тази любоФ,навсякъде все лоов искат и мъни разбира се,за къде сме без тях все пак?!? Баща ми казва да си записвам впечатленията ам то хубаво ама на,аз гламава и не записвах,викам си: „Ще помня!”Да бе,на най,то празна картуна като моята помни ли дълго-не!

Всъщност от малкото впечатления,които помня са,че по-тъпи от хамериканците никъде няма по света!Или не,грешно се изразявам,не по-тъпи,а по незаинтересавани. Те освен работа нищо друго неискат и да знаят,ама то асла за к’во ли им е да знаят Русия континент ли е или държава или пък,че в България се било говорило на испански, въри им разправяй, че говориш реално съществуващ език-български. Ама те като не са чували за такова нещо и си мислят,че ги лъжеш. Хамериканска му работа!! Да не ви говоря пък,че не могат да сметнат 20 плюс 20( това е цената за 1 човек на Рокета-20$). Аз им казвам,че е 20$ на човек ,а те:”А за двама колко е?”Но иначе със самочувствие на господари:”Може да сме тъпи, ама ние командваме парада!" И за съжаление са прави...

В очакване да полетя...ее, хубаво беше ама свърши:((

И който пита работим...хмм, а бе той Мат ще си има неприятности поскоро, не си гледа Ride ами снимки ни прави:))

а бе кво да ви разправям, уж работим на Ride-ове, пак ни карат да чистим!!( а бе Хамриканска му работа!)

Знам, знам, че изглежда страшно, но всъщност никак не е зле, btw доста покачва адреналина:))

тука като цветарка си обикалям и си търся жертви...(кой да убедя да се качи на Рокета)

Алито цяло лято го пече слънцето, но усмивката не слизаше от лицето му, все доволен беше:))) Само така, мой човек!!!