Американско лято Част 4

"Винаги съм склонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто"

Йордан Йовков

01.06.2010 

Вече съм на самолета за Ню Йорк. За първи път пътувам сама толкова далеч и се притеснявам как ще се оправя на летището. Трябва да се прехвърля на друг терминал с влак, оттам пък пеш трябва да стигна до мястото, откъдето ще хвана автобус до централната автогара в Ню Йорк, а оттам за Атлантик Сити. Да, тази година за късмет или не, офертата ни за работа беше за там, в един увеселителен парк, който се намираше точно на крайбрежната. Сестра ми вече беше намерила квартира и ме чакаше там.

А, ето вече усещам как самолета почва да се снижава и през прозорчето можех да видя върховете на небостъргачите.А, това момче, което седи до мен ми се струва, че е българин, но ме е срам да го попитам. Е, срам не срам трябва да го питам, може пък да знае кой автобус трябва да взема до автогарата. 

-Sorry, are you from Bulgaria?

-Хаха, вече е време да слизаме от самолета и ти чак сега ме питаш това?!

-Ъъ, да. Не бях сигурна дали си, а и не обичам да говоря, когато пътувам, защото си мисля за мои си неща (доста тъпо оправдание, но е самата истина).

-Аха, еми ако сега аз не искам пък да говоря?

Мълчание. Този май нещо се бъзика с мене, а хич не ми е до това сега. Затова просто си замълчах.

-За къде пътуваш?-попита ме той.

-За Атлантик сити, ти?

-Оушън сити.

-Оо, значи си в моята посока, те са на около един час път с автобус един от друг. Ако искаш може да пътуваме заедно. Бил ли си преди в Щатите?

-Не, първи път ми е и доста се притеснявам. А и ме е срам да питам някой, защото незнам дали ще го кажа правилно.

Ох, надявах се, че той ще е по-запознат и нахакан от мен, но уви, май пак на мен ще си разчитам.

-Аз съм Ана- казах аз и си подадох ръката.

-Светослав.

Светослав имаше много добър английски. Знам, защото го чух да говори по телефона с работодателя си, който се беше обадил да го пита дали е пристигнал и кога да го очаква. Но въпреки това той не беше сигурен в себе си и като истински "джентълмен" предоставяше на мен възможността да питам хората как да стигнем до Порт Ауторити в Манхатън. Е, няма да се оплаквам, по-добре с такава компания, отколкото с никаква. Намерихме автобуса за автогарата изненадващо бързо и безпроблемно. Едно препятствие преодоляно, преминаваме на следващото. 

Още със слизането си от автобуса пред нас изкочи мъж, цветнокож, и ни попита закъде ще пътуваме. Понеже носеше някаква униформа си помислихме, че работи на автогарата и работата му е да упътва такива като нас, заблудили се пътници. С огромна усмивка на лицето, а на мен такива хора са ми слабост, която лично на мен ми крещеше: "Аз съм тук да ви помогна, аз съм добър, честен човек и ме е грижа за вас." Със същата тази усмивка той ни заведе до машини, от които трябваше да си купим билетите, пита ни докъде пътуваме, после натисна няколко копчета и каза, че това ще ни струва по $80 на човек. И двамат нямахме точно пари, затова му дадохме по стотачка. "Милата" чернилка каза, че машината не връща ресто и че ще трябва да отиде да ги развали, а ние да чакаме тук. И ние най-послушно чакахме. След няколко секунди се усетих, че все пак някой от нас трябва да иде с него, но вече беше късно. "Добрият чичко" вече беше изчезнал в тълпата. И май се оказа, че по-добре една глава, отколкото две празни.

След три часа чаках сестра си на автогарата в Атлантик сити. Изпратих Светослав с друг автобус за Оушън сити. Поли ми беше казала, че до към три часа е на работа и след това ще дойде да ме вземе, затова трябваше да я почакам да свърши. 

Гледка от върха на люлката

Заедно с Иван, колегата й от университета, с когото беше заминала, бяха намерили квартира на около 40-45 минути пеш от работата. В сравнение с квартирата в Бърлингтон предишното лято, тази си беше направо лукс. Намираше се на партера и беше много прохладна, единственият недостък беше, че е далеч. Хазяинът, дребен жълтурко от Виетнам, дойде да му платя за седмицата и да се запознаем, изглеждаше дружелюбен.

На следващия ден бях на работа, разпределиха ме да работя на The Rocket. Сигурно сте виждали същата люлка в Слънчев бряг, но тази е още по-висока. Това е едно кълбо, в което има две места за сядане и се изстрелва във въздуха с ластик като междувременно се върти.

 Не е за хора със слаби сърца, но след втория път се свиква и искаш още и още. 

На тази люлка работехме четирима. Мат, който беше нещо като отговорник и механик за Rocket-а, аз, Деляна и Ана, която също като нас беше дошла с програмата Work and Travel предишната година, но останала след това нелегално. През седмицата работехме по трима, докато четвъртия почиваше и така се редувахме. На всеки се падаше да почива по един ден в седмицата, а през уикендите работихме всички. Работата ни се състоеше в това да седим в будката, където беше касата и да продаваме билети, тениски и дискове или да работим навън, заедно с Мат, който винаги работеше там, управлявайки машината. А съботите и неделите, една от нас, или по-скоро само аз, трябваше да обикаляме из парка и да зарибяваме хората да се качват на нашата люлка като имахме и възможността да им продаваме билетите на по-ниска цена.  На мен лично това най-много ми харесваше, защото можех да си обикалям из парка, говорейки си с хората, никой не ми дишаше във врата и не ми казваше какво трябва да правя. Имах пълната свобода. На касата също не беше лошо, но трябваше да седиш само на едно място и когато имаше много хора наставаше истинска лудница. Трябва да следиш на камерите дали има хора, желаещи да се качат още един път на люлката и ако да, трябва да платят отново, но след като се качат. Затова трябва да си много внимателен иначе могат да се изнижат без да ги видиш, особено ако е пълно с народ. Едновременно с това трябва и да пускаш видеото, ако искат евентуално да си купят диск (има камери на люлката и заснемат реакциите ти по време на полета и после можеш да си купиш записа) и заедно с това и да продаваш билети. В началото е кофти и доста объркващо, но след време се свиква. 

В очакване да полетя

Това правим по време на буря

...или това :)

За да се качиш на Rocket-а няма ограничение в тежестта, само във височината за децата, но както ви е известно Америка е страната на дебелите хора. Имало е много случаи, когато човекът е бил толкова дебел, че не е можел да седне на седалката или пък не сме можели да закопчеем предпазните колани, без които ще отлетиш като волна чайка (там беше пълно с гларуси и чайки, които ти крадяха храната ако не си я пазиш) и ще се приземиш в океана. Или пък ако все пак успеем да сложим коланите и човекът се е наместил някак си в седалката (ако няма друг желаещ да се качи с него не е проблем), но ако човекът е много тежък топката се накланя на една страна и те изтрелва, но не е в състояние да се превърти във въздуха и се губи ефектът. Един път имахме клиент, шотландец, облечен в традиционната поличка, но забравил бе да си сложи бельо и когато го изтреляхме поличката се вдигна и всичко лъсна на показ. По това време бях на касата и гледах на монитора и щом видях, че няма долни гащи трябваше да предупредя Мат, за да изключи двата големи екрана, свързани за камерите на кълбото, показващи на хората какво се случва във въздуха горе. Мъжът искаше още един път да се качи, но охраната му каза, че без гащи това няма как да стане и се наложи да го помолят да напусне парка. Друг неудобен случай имахме с млада двойка, които явно не предполагаха, че има камери и хората отдолу ги наблюдават, почнаха да се докосват един друг на неприлични места. Отново се наложи да изключим екраните и да викнем охраната. Публиката отдолу беше много разочарована. (следва продължение)

My first Easter break in Soton

Може ли да си представите нещо по-ужасно от това да си в Easter break???? Аз не мога!!! От 1 април ни почна великденската ваканция чааааак до 25 април и после още една седмица, която се води bank holiday и тогава повечето преподаватели почиват или пак тогава се дават feedback ( казват се оценките). И такава скука еее тука, всеки си отива откъдето си е и в общежитието не остава пукнат човек и все едно си във филм на ужасите и всички хора са изчезнали и си останал само ти и всеки момент очакваш да ти се случи нещо лошо...Но както и да е, определено може да е супер празно, тихо и потискащо в hall-a, но все пак живея в град с 234 600 население и все ще се намери какво да правиш. И ето ни и нас, 4-ма забравени от Бога саутхемпски брусове ( еми такива сме, няма се лъжем сега), които седят и се чудят какво да правят в 22 градусовата пролетна събота... За наше щастие не се чудехме дълго (понеже това щеше да е пагубно за малкото останали ни мозъчни клетки), a знаете приказката:"Който търси намира" ( е, в случая не сме търсили, но това са подробности)...дздздздздз, това беше телефона на Реета (финландката, която живее в съседния апартамент) и за наша радост получихме покана за разходка в комън парка (най-големият парк в града). Ммм, една такава разходка до там хич нямаше да ми се отрази зле, а и все пак времето е со ловли, че мога да посъбера малко тен. Нарамих чантата с ябълките и бананите ( от 3 дена съм на диета само на плодове, не ме питайте как издаржам) и потеглихме към така жадуваното различно ( имам предвид от това все да си седиш в килийката). 

Хаахах, тука се опитвах да оседлая Сио, но той като див жребец не ми се даде и реши да ме хвърли на земята за наказание...(после, разбира се, си му го върнах:PPP)

Оооохххх то имало и живот извън стаята беее!!! Хахаха и аз да незнам, егати кефа!! Така да си постелиш одеалцето на тревата и да се излежаваш колкото си искаш!!!! И чат пат да ръфаш по някоя и друга ябълка:))) Само, че за наша изненада в парка имаше толкова много хора, че беше почти невъзможно да си намериш по-спокойно местенце, където да седнеш. Сотън е известен с това, че е един от наи-зелените градове в Англия, но въпреки това имат само един що годе голям парк и когато времето е хубаво целият град се изсипва там. И по-скоро започва да заприличва все едно си на басейн, понеже всички се събличат и остават по бански, правят си барбекюта и отвсякъде замирисва на ...ммм вкуснооо, шишчета с манго( доста е трудно за човек, в моето състояние да устои на тази миризма)...или пък играят на бадминтон, футбол и тука за първи път видях как човек може да ходи на ластика! Изобщо и не предполагах, че има хора спортуващи това! Опъват едно въже между две дървета и после вървят по него, старнно, но факт!! Опитах се и аз,но без резултат, всъщност пардон, резултат имаше и това всъщност беше натъртено коляно и синки по цялото тяло, понеже, естествено, паднах и добре, че не си счупих дебелата картуна.:)) Ама нищо, да знам за следващия път да не опитвам пак.:)))

Скивайте само доволната усмивка на Бетка!!!

Тук едни се правеха на музиканти...:))

 Бетка показва на момичетата от Холандия и Полша как се играе кючек.

хмм, тук се уча да летя...

по физиономията може да познаете, че не се е получило.

Първият учебен ден в Саутхемптън

Днес беше ден за почистване на килийката ми ( така наричам стаичката си в общежитието понеже е голяма два на два метра ). Докато усърдно си подреждах книгите и тетрадките се натъкнах на стария си( забележете!!) розов тефтер (обожавам розовото, трябва да ми видите стаята), в който обикновено записвах всичко-впечатления, записки от училище, там даже си бях и записала цялата английска граматика. Докато прелиствах, вече пожълтелите страници, погледът ми попадна на едно голямо заглавие: "Първият учебен ден в Саутхемптън 20.09.2010" подчертано отдолу с ...розов химикал( сигурно това ми е привлякло погледа). Лелелеле, само като го прочетох и спомени, и картини изплуваха в съзнанието ми!!! Сякаш беше вчера-седях сама на една пейка в парка, който се намира близо до университета, и плачех, а защо плачех се питате може би???Плачех защото съм патка... и защото бях сама в Англия!!( да кажеш, че съм единствената, която е дошла сама-добре, нека да си плача, ама имаше сигурно стотици студенти, които бяха в същото положение като мен...) Сами си правете извода!! Та под това заглавие бях надраскала няколко сополиви страници с излияния и понеже съм патка ще ги публикувам,а пък вие ако искате ги четете...:)))

"Когато пристигнах в Саутхемптън бях изключително развълнувана от предстоящата ми среща с новите ми състуденти, но 24 часа по-късно вече не издържах да им слушам глупавият английски акцент. Повтаря се същата история отпреди 3 години (тогава учех в Пловдив и първият ми учебен ден мина по същия начин)- сама, неговореща с никого и отчаяна!!!Мдаааа, определено англичаните са от друга порода, не като Хамериканците-усмихват ти се, правят си "джоук", но въпреки това не ги чувстваш по-близки, остават си същите студени (и затворени към чужденците) тъпанари...(поне засега).

А който пита вчера ги харесвах, мислех ги за по-добри от Хамериканците, но уви!! Определено са по-интелигентни и може би донякъде по-сдържани, но това е само до едно време-докато са все още трезви иначе надрънкат ли се не можеш ги различиш кой американец,кой англичанин-същите прасета!!! Незнам доколко са верни тези мои наблюдения, защото ако трябва да избирам между това дали да стана като тях-прасе,когато съм пияна и студена като камък, недопускаща близост, когато съм трезва. Или да им кажа: "Фак ю"(и да им покажа международният знак за неподчинение, както казва една моя близка приятелка) и просто да продължа да се размотавам сама и да водя безкрайни "интересни"разговори сама със себе си. Кое да избера!?!??!!? Имам два чойса ама нито единия, нито другия ми е по сърце, мамка му! Знам, че в живота няма безплатен обяд и, за да постигнеш нещо трябва да жертваш друго. Знам, че и когато искаш нещо трябва да се бориш, понякога дори със зъби и нокти и накрая се питаш: "Заслужава ли си всичко това!?!?" Да, да!! Заслужава си всяка капка пот, всяко опъване на нервите, всяко свиване на сърцето от притеснение дали ще успееш или ще се провалиш! Заслужава си и още как!! Защото удовлетворението и насладата от постигането на заветната мечта е несравнимо! Значи изводът от всичко това е, че ТРЯБВА и ЩЕ търпя, защото знам, че птичката един път каца на рамото ти и изборът дали ще я оставиш да излети или ще я задържиш е изцяло в твоите ръце.

Имам толкова много въпроси, но няма на кого да ги задам...все си мисля, че няма да остана в Сотън( така казват на Саутхемптън накратко), все нещо ще стане или, пък че няма да се справя и ще ме изключат и тогава край с мечтите ми!!! А нямам ли мечти, животът ми просто ще се превърне в едно съществуване...Дали ще успея?? Единият от преподавателите ми- Анди, каза че  трябва да имаш "хай ленгуйч скилс", а аз нямам! От това се притеснявам най-много, да не би да ми каже: "Тука не ти е мястото, връщай се в мизерията ( наречена България) да пишеш на своя си език като ти е по-лесно!" Ужас!!! И какво ще правя тогава!?!?!? Да се омъжвам не желая, най-много да стана една мижава сервитьорка в "Холивуд"(едно кафе, където ходи казанлъшкият "хайлайф") (нищо лично)... и това ще бъде животът ми?!?! Не искам!!! 

А журналистиката само колко врати ще ми отвори!!Всеки от преподавателите ми (някои от тях са все още практикуващи журналисти) е работил минимум в три държави, което не просто е чудесно, а направо супер, хипер, мега страхотно, невероятно,  фантастично! Да обикаляш света, да се срещаш с нови и ТОПЛИ хора, да опознаваш нови култури, обичаи и светове!! Това е което искам и аз! Но дали ще го постигна е вече друг въпрос, както вече казах по-горе, съдбата на всеки човек е в собствените му ръце и затова трябва да се стягам и да се захващам здраво да уча, че иначе ще има бай бай Англия и здрасти мизерно съществуване в България...:(("

ей на тази пейка си кукувах:((

вчера тука играха Манчестър със Саутхемптън (видях Бербо, много грозен):PPP

вращам се от Азда (хранителен магазин в Англия)...и нали няма кой да ми носи торбите си откраднах количката:))