Първи дни в Саутхемптън

Светломир Цветанов

студент по медийна продукция

Три години. Години на много смесени чувства, моменти на щастие и неволи, на приятели и дразнители, на успехи и не чак толкова успешни постижения. В следващите няколко реда ще нахвърлям спомени, които съм запечатал в сърцето си от изминалото време във Великобритания. Преди това искам да изкажа благодарността си към всички онези, които ми помогнаха да достигна до този етап от моя живот, в който аз мога да се нарека завършил студент. Нека всеки, който чете тези редове да си спомни за онези хора, които са му подали ръка, когато не е имал сили сам да се справи и е научил, че в този живот не можа да се живее сам, рано или късно опираме един до друг. Но нека да не се отклонявам от темата, а точно обратното – да се позадълбоча в нея още повече.

Да се върнем три години назад, в не толкова далечната 2010, през която аз за пръв път поставих своя крак на английска територия. Точно толкова непозната за мен земя, колкото е била Америка за Колумб при откриването й. Хора с различен манталитет, различен стил и поведение, да – различни е думата, която ги описва. Ето и как започна цялото  откриване на разликите. Последното нещо, което си спомням беше, когато возилото на баща ми спря в паркинга, след лутане от около няколко часа поради ремонт на моста, по който се очакваше да минем. Препотен и изморен от дългия път, а и от притеснението, че вече всичко се случваше, аз излязох от колата, заедно с баща ми, за да намерим точната стая, в която аз щях да живея. Минахме по една дълга пътечка обратно към рецепцията, където ни посрещна един мъж с типичния акцент, който и до сега продължава да ме впечатлява. След кратка проверка на документи, той ни помоли да го последваме. 

След няколко минути най-накрая престигнахме пред врата номер 624. ‚Затворнически номер и килия‘, помислих си аз, след като хлопнах дървената врата след себе си. Заклевам се, че помещението не беше повече от 10 на 20 метра, включващо и една мивка, която аз и така не разбрах защо беше направена. Едно легло, което така и не успя да ме побере и малък гърдероб разположен до бюрце, на което лежеше една папка, приветстваща новодошлия наемател. Притеснен от размерите на стаята, баща ми се захвана с подреждане и на осигуряването ми на връзка с външния свят. За щастие, бяхме подучули, че има някой в стаята до мен и набързо решихме да попитаме за малко помощ. Момче от китайски произход веднага седна и ми помогна с настройките на лаптопа, като не забрави да обясни всеки негов ход, въпреки все повече обърканата ми глава. Цялото настаняване отне повече от 2-3 часа, включващо пазаруване от най-близкото магазинче и бърз инструктаж от баща ми. Дори сега, докато описвам това, ме облива притеснението от първите ми часове в чужбина.

Друг голям стрес, който преживях беше и съответно първото ми излизане до центъра на града и визитингът до университетската база т.е. основният кампус. Ето, това си беше истинска борба за оцеляване и ориентиране. Оставаше точно една седмица до старта на годината, а аз не можех да запомня пътя до училище, какво оставаше да се оправям в самия универистет. Нямаше как да стане това!

Аз съм Деси и идвам от България

Десислава Андонова

студентка по психология

Ако преди няколко години някой ми беше казал,че ще замина да уча в чужбина, нямаше да го повярвам. Но ето,че днес- 21.06.2013- аз съм на прага на третата си и финална година в Southampton Solent University. Започнах 12-ти клас с мисълта,че ще кандидатствам в Софийския университет, специалност психология. Намерих си учителка по български език и литература, която да ме подготви за този изпит и упорито започнах да пиша и  уча литературни теми. Впоследствие обаче плановете ми се промениха. Майка ми беше най-голям привърженик на идеята да замина за чужбина и по-специално в Англия. В началото не приемах толкова насериозно тази опция, но с времето желанието да опитам се засили. И ето ме тук- студентка по психология във Великобритания.

Може би една от главните причини да реша да дойда и уча тук беше специалността, която избрах. Тъй като психологията не е толкова добре развита в България, хората някак си не вярват в тази наука, прецених,че Англия би ми предоставила по-добри възможности за развитие. Истината е,че още преди да замина, но и сега това което се надявам е,че образованието ми от чужбина ще ми отвори повече врати в България.

Денят беше 20.09.2011- началото на неизвестното. Хубавото при мен беше, че нямаше да съм напълно сама, а щях да живея с мой близък приятел - Светльо, който вече втора година учеше там. Двамата с него, както и с още две момчета, бяхме решили да живеем заедно на квартира, тъй като общежитията в Англия са доста по-скъпи. Когато за първи път влязохме в квартирата беше тъмно, студено и неприветливо. Повечето къщи на Острова, токът и газта се зареждат с ваучери, за да може само обитателите да имат контрол върху им. Но тази „малка“ подробност ние не я знаехме до този момент и се наложи да прекараме първия си ден там на тъмно. На следващия ден се свързахме с агенцията, която ни беше намерила квартирата и те ни обясниха, че ние сами трябва да си зареждаме тока. Така от ден на ден, с общи усилия, успяхме да превърнем негостоприемната в началото къща в наш бъдещ дом.

Първата вечер без ток и парно я прекарахме с шалове и шапки :)

Както и очаквах, първите няколко седмици в чужбина ми бяха най-тежки. Това е времето, в което се адаптираш, опознаваш нещо съвсем непознато ти до този момент. В тези първи седмици наистина ми беше доста мъчно за всичко вкъши. Бях единственото момиче, живеещо с три момчета и по мои наблюдения те се чувстваха и адаптираха доста по-добре, отколкото аз самата. Бях самотна и нямаше с кого да поговоря, а съквартирантите ми от друга страна се наслаждаваха на свободата си, далеч от родителското тяло. На всичкото отгоре все още нямахме интернет и нямах никаква връзка със семейството и приятелите си. Тъй като за мен все пак беше важно и наложително да комуникирам с родителите си, реших да си купя от тези интернет флашки и, въпреки че интернетът с тях не беше идеален, все пак успявах, как да е, да се чуя с тях. Помня един момент, когато долу на първия етаж се бяха събрали доста голяма компания момчета, също българи, които ни бяха дошли на гости, а аз си седях в моята стая на втория етаж. В този момент се почувствах най-самотният човек на света. Обадих се на нашите по скайп и едва се сдържах да не се разплача, чувствах се все едно бях на съвсем различна планета. Хубавото е, че не паднах духом и осъзнах, че тази ситуация ще е временна. За мой късмет времето беше на моя страна и първите дни ни посрещна с летни температури, което повлия положително на настроенитето ми.

Аз и моите момчета

Моето спасение и връзка с любимите хора- Skype!!!

Аз и Светльо позираме, за да изпратим снимка на мама и тати :)

Около седмица и половина след пристигането ми в Англия, в квартирата ни дойде ново попълнение - Ани, също българка, приятелка на Светльо от първата година. Тя  щеше да остане за няколко дни при нас, докато си намери квартира. Чувствах се много по-добре, когато имаше и друго момиче в къщата. С нея си допаднахме още от самото начало. Може да звучи доста глупаво, но помня един ден, когато си стоях в стаята и тя дойде, за да поиска пресата ми за коса. Това е нещо съвсем обикновено, но ми стана много приятно, защото момчетата си правеха техните „момчешки“ си неща, а сега и аз имах с кого да споделя своите „момичешки“ занимания.

Първата ни вечеря заедно :)

  03.10.2011- първият учебен ден. Бяха ни събрали в една стая всички студенти от специалност психология. Обясниха ни, какво ще се случва в първата седмица от университета. Тя беше като въведение, общо взето просто трябваше да уреждаме формални неща, като например да се регистрираме в сайта на университета, да се запознаем с учителите и т.н. Направи ми впечатление, че нямаше много чуждестранни състуденти в моя курс. 

Това малко не ми допадна, но веднага си помислих, че може би е добре, защото така ще свикна по-лесно и бързо с английския акцент. Нещото, което ми се е запечатало в главата от първия учебен ден е, че ни караха да направим нещо като игра, за да се запознаем. Не помня точно каква беше, но определено се чувствах все едно бях в първи клас. Ако трябва да бъда честна доста пъти съм имала усещането, че съм в предучилищната, а не в университета. Понякога в семинарите ни занимават с доста детски по мое мнение занимания. Зависи разбира се и от учителя и предмета, но тъй като аз уча психология очевидно се опитват да ни накарат да мислим по-абстрактно. Не винаги обаче намирам смисъл в определени занятия, с които ни занимават.

следва продължение...

Първият учебен ден в Саутхемптън

Днес беше ден за почистване на килийката ми ( така наричам стаичката си в общежитието понеже е голяма два на два метра ). Докато усърдно си подреждах книгите и тетрадките се натъкнах на стария си( забележете!!) розов тефтер (обожавам розовото, трябва да ми видите стаята), в който обикновено записвах всичко-впечатления, записки от училище, там даже си бях и записала цялата английска граматика. Докато прелиствах, вече пожълтелите страници, погледът ми попадна на едно голямо заглавие: "Първият учебен ден в Саутхемптън 20.09.2010" подчертано отдолу с ...розов химикал( сигурно това ми е привлякло погледа). Лелелеле, само като го прочетох и спомени, и картини изплуваха в съзнанието ми!!! Сякаш беше вчера-седях сама на една пейка в парка, който се намира близо до университета, и плачех, а защо плачех се питате може би???Плачех защото съм патка... и защото бях сама в Англия!!( да кажеш, че съм единствената, която е дошла сама-добре, нека да си плача, ама имаше сигурно стотици студенти, които бяха в същото положение като мен...) Сами си правете извода!! Та под това заглавие бях надраскала няколко сополиви страници с излияния и понеже съм патка ще ги публикувам,а пък вие ако искате ги четете...:)))

"Когато пристигнах в Саутхемптън бях изключително развълнувана от предстоящата ми среща с новите ми състуденти, но 24 часа по-късно вече не издържах да им слушам глупавият английски акцент. Повтаря се същата история отпреди 3 години (тогава учех в Пловдив и първият ми учебен ден мина по същия начин)- сама, неговореща с никого и отчаяна!!!Мдаааа, определено англичаните са от друга порода, не като Хамериканците-усмихват ти се, правят си "джоук", но въпреки това не ги чувстваш по-близки, остават си същите студени (и затворени към чужденците) тъпанари...(поне засега).

А който пита вчера ги харесвах, мислех ги за по-добри от Хамериканците, но уви!! Определено са по-интелигентни и може би донякъде по-сдържани, но това е само до едно време-докато са все още трезви иначе надрънкат ли се не можеш ги различиш кой американец,кой англичанин-същите прасета!!! Незнам доколко са верни тези мои наблюдения, защото ако трябва да избирам между това дали да стана като тях-прасе,когато съм пияна и студена като камък, недопускаща близост, когато съм трезва. Или да им кажа: "Фак ю"(и да им покажа международният знак за неподчинение, както казва една моя близка приятелка) и просто да продължа да се размотавам сама и да водя безкрайни "интересни"разговори сама със себе си. Кое да избера!?!??!!? Имам два чойса ама нито единия, нито другия ми е по сърце, мамка му! Знам, че в живота няма безплатен обяд и, за да постигнеш нещо трябва да жертваш друго. Знам, че и когато искаш нещо трябва да се бориш, понякога дори със зъби и нокти и накрая се питаш: "Заслужава ли си всичко това!?!?" Да, да!! Заслужава си всяка капка пот, всяко опъване на нервите, всяко свиване на сърцето от притеснение дали ще успееш или ще се провалиш! Заслужава си и още как!! Защото удовлетворението и насладата от постигането на заветната мечта е несравнимо! Значи изводът от всичко това е, че ТРЯБВА и ЩЕ търпя, защото знам, че птичката един път каца на рамото ти и изборът дали ще я оставиш да излети или ще я задържиш е изцяло в твоите ръце.

Имам толкова много въпроси, но няма на кого да ги задам...все си мисля, че няма да остана в Сотън( така казват на Саутхемптън накратко), все нещо ще стане или, пък че няма да се справя и ще ме изключат и тогава край с мечтите ми!!! А нямам ли мечти, животът ми просто ще се превърне в едно съществуване...Дали ще успея?? Единият от преподавателите ми- Анди, каза че  трябва да имаш "хай ленгуйч скилс", а аз нямам! От това се притеснявам най-много, да не би да ми каже: "Тука не ти е мястото, връщай се в мизерията ( наречена България) да пишеш на своя си език като ти е по-лесно!" Ужас!!! И какво ще правя тогава!?!?!? Да се омъжвам не желая, най-много да стана една мижава сервитьорка в "Холивуд"(едно кафе, където ходи казанлъшкият "хайлайф") (нищо лично)... и това ще бъде животът ми?!?! Не искам!!! 

А журналистиката само колко врати ще ми отвори!!Всеки от преподавателите ми (някои от тях са все още практикуващи журналисти) е работил минимум в три държави, което не просто е чудесно, а направо супер, хипер, мега страхотно, невероятно,  фантастично! Да обикаляш света, да се срещаш с нови и ТОПЛИ хора, да опознаваш нови култури, обичаи и светове!! Това е което искам и аз! Но дали ще го постигна е вече друг въпрос, както вече казах по-горе, съдбата на всеки човек е в собствените му ръце и затова трябва да се стягам и да се захващам здраво да уча, че иначе ще има бай бай Англия и здрасти мизерно съществуване в България...:(("

ей на тази пейка си кукувах:((

вчера тука играха Манчестър със Саутхемптън (видях Бербо, много грозен):PPP

вращам се от Азда (хранителен магазин в Англия)...и нали няма кой да ми носи торбите си откраднах количката:))