Американско лято Част 4

"Винаги съм склонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто"

Йордан Йовков

01.06.2010 

Вече съм на самолета за Ню Йорк. За първи път пътувам сама толкова далеч и се притеснявам как ще се оправя на летището. Трябва да се прехвърля на друг терминал с влак, оттам пък пеш трябва да стигна до мястото, откъдето ще хвана автобус до централната автогара в Ню Йорк, а оттам за Атлантик Сити. Да, тази година за късмет или не, офертата ни за работа беше за там, в един увеселителен парк, който се намираше точно на крайбрежната. Сестра ми вече беше намерила квартира и ме чакаше там.

А, ето вече усещам как самолета почва да се снижава и през прозорчето можех да видя върховете на небостъргачите.А, това момче, което седи до мен ми се струва, че е българин, но ме е срам да го попитам. Е, срам не срам трябва да го питам, може пък да знае кой автобус трябва да взема до автогарата. 

-Sorry, are you from Bulgaria?

-Хаха, вече е време да слизаме от самолета и ти чак сега ме питаш това?!

-Ъъ, да. Не бях сигурна дали си, а и не обичам да говоря, когато пътувам, защото си мисля за мои си неща (доста тъпо оправдание, но е самата истина).

-Аха, еми ако сега аз не искам пък да говоря?

Мълчание. Този май нещо се бъзика с мене, а хич не ми е до това сега. Затова просто си замълчах.

-За къде пътуваш?-попита ме той.

-За Атлантик сити, ти?

-Оушън сити.

-Оо, значи си в моята посока, те са на около един час път с автобус един от друг. Ако искаш може да пътуваме заедно. Бил ли си преди в Щатите?

-Не, първи път ми е и доста се притеснявам. А и ме е срам да питам някой, защото незнам дали ще го кажа правилно.

Ох, надявах се, че той ще е по-запознат и нахакан от мен, но уви, май пак на мен ще си разчитам.

-Аз съм Ана- казах аз и си подадох ръката.

-Светослав.

Светослав имаше много добър английски. Знам, защото го чух да говори по телефона с работодателя си, който се беше обадил да го пита дали е пристигнал и кога да го очаква. Но въпреки това той не беше сигурен в себе си и като истински "джентълмен" предоставяше на мен възможността да питам хората как да стигнем до Порт Ауторити в Манхатън. Е, няма да се оплаквам, по-добре с такава компания, отколкото с никаква. Намерихме автобуса за автогарата изненадващо бързо и безпроблемно. Едно препятствие преодоляно, преминаваме на следващото. 

Още със слизането си от автобуса пред нас изкочи мъж, цветнокож, и ни попита закъде ще пътуваме. Понеже носеше някаква униформа си помислихме, че работи на автогарата и работата му е да упътва такива като нас, заблудили се пътници. С огромна усмивка на лицето, а на мен такива хора са ми слабост, която лично на мен ми крещеше: "Аз съм тук да ви помогна, аз съм добър, честен човек и ме е грижа за вас." Със същата тази усмивка той ни заведе до машини, от които трябваше да си купим билетите, пита ни докъде пътуваме, после натисна няколко копчета и каза, че това ще ни струва по $80 на човек. И двамат нямахме точно пари, затова му дадохме по стотачка. "Милата" чернилка каза, че машината не връща ресто и че ще трябва да отиде да ги развали, а ние да чакаме тук. И ние най-послушно чакахме. След няколко секунди се усетих, че все пак някой от нас трябва да иде с него, но вече беше късно. "Добрият чичко" вече беше изчезнал в тълпата. И май се оказа, че по-добре една глава, отколкото две празни.

След три часа чаках сестра си на автогарата в Атлантик сити. Изпратих Светослав с друг автобус за Оушън сити. Поли ми беше казала, че до към три часа е на работа и след това ще дойде да ме вземе, затова трябваше да я почакам да свърши. 

Гледка от върха на люлката

Заедно с Иван, колегата й от университета, с когото беше заминала, бяха намерили квартира на около 40-45 минути пеш от работата. В сравнение с квартирата в Бърлингтон предишното лято, тази си беше направо лукс. Намираше се на партера и беше много прохладна, единственият недостък беше, че е далеч. Хазяинът, дребен жълтурко от Виетнам, дойде да му платя за седмицата и да се запознаем, изглеждаше дружелюбен.

На следващия ден бях на работа, разпределиха ме да работя на The Rocket. Сигурно сте виждали същата люлка в Слънчев бряг, но тази е още по-висока. Това е едно кълбо, в което има две места за сядане и се изстрелва във въздуха с ластик като междувременно се върти.

 Не е за хора със слаби сърца, но след втория път се свиква и искаш още и още. 

На тази люлка работехме четирима. Мат, който беше нещо като отговорник и механик за Rocket-а, аз, Деляна и Ана, която също като нас беше дошла с програмата Work and Travel предишната година, но останала след това нелегално. През седмицата работехме по трима, докато четвъртия почиваше и така се редувахме. На всеки се падаше да почива по един ден в седмицата, а през уикендите работихме всички. Работата ни се състоеше в това да седим в будката, където беше касата и да продаваме билети, тениски и дискове или да работим навън, заедно с Мат, който винаги работеше там, управлявайки машината. А съботите и неделите, една от нас, или по-скоро само аз, трябваше да обикаляме из парка и да зарибяваме хората да се качват на нашата люлка като имахме и възможността да им продаваме билетите на по-ниска цена.  На мен лично това най-много ми харесваше, защото можех да си обикалям из парка, говорейки си с хората, никой не ми дишаше във врата и не ми казваше какво трябва да правя. Имах пълната свобода. На касата също не беше лошо, но трябваше да седиш само на едно място и когато имаше много хора наставаше истинска лудница. Трябва да следиш на камерите дали има хора, желаещи да се качат още един път на люлката и ако да, трябва да платят отново, но след като се качат. Затова трябва да си много внимателен иначе могат да се изнижат без да ги видиш, особено ако е пълно с народ. Едновременно с това трябва и да пускаш видеото, ако искат евентуално да си купят диск (има камери на люлката и заснемат реакциите ти по време на полета и после можеш да си купиш записа) и заедно с това и да продаваш билети. В началото е кофти и доста объркващо, но след време се свиква. 

В очакване да полетя

Това правим по време на буря

...или това :)

За да се качиш на Rocket-а няма ограничение в тежестта, само във височината за децата, но както ви е известно Америка е страната на дебелите хора. Имало е много случаи, когато човекът е бил толкова дебел, че не е можел да седне на седалката или пък не сме можели да закопчеем предпазните колани, без които ще отлетиш като волна чайка (там беше пълно с гларуси и чайки, които ти крадяха храната ако не си я пазиш) и ще се приземиш в океана. Или пък ако все пак успеем да сложим коланите и човекът се е наместил някак си в седалката (ако няма друг желаещ да се качи с него не е проблем), но ако човекът е много тежък топката се накланя на една страна и те изтрелва, но не е в състояние да се превърти във въздуха и се губи ефектът. Един път имахме клиент, шотландец, облечен в традиционната поличка, но забравил бе да си сложи бельо и когато го изтреляхме поличката се вдигна и всичко лъсна на показ. По това време бях на касата и гледах на монитора и щом видях, че няма долни гащи трябваше да предупредя Мат, за да изключи двата големи екрана, свързани за камерите на кълбото, показващи на хората какво се случва във въздуха горе. Мъжът искаше още един път да се качи, но охраната му каза, че без гащи това няма как да стане и се наложи да го помолят да напусне парка. Друг неудобен случай имахме с млада двойка, които явно не предполагаха, че има камери и хората отдолу ги наблюдават, почнаха да се докосват един друг на неприлични места. Отново се наложи да изключим екраните и да викнем охраната. Публиката отдолу беше много разочарована. (следва продължение)

Американско лято Част 3 - Едно не толкова мъничко препятствие към свободата

Съдбата не е въпрос на шанс. Тя е въпрос на избор. За нея не се чака-тя се постига!

Уйлям Дж. Брайън

В тази история ще се наложи да почна малко отпреди да замина за втори път в Щатите. Явно съдбата не е искала да ме ощастливи с още едно ходене до Америка или може би ме е изпитвала, колко силно съм го искала, защото ми беше приготвила една много неприятна изненада. За тези, които са малко запознати или изобщо не са запознати с моя живот ще кажа, че преди да замина да уча в Англия, учех в Пловдив.

Есента на 2007 година бях приета на първо желание, славянска филология с полски език, в Пловдивския университет. Мдаа, знам, че това сигурно ви е изненадало, но учителя ми по български език и литература така ме беше запалил с тази специалност, че негови бивши ученици били записали това и обикаляли цяла Полша, Чехия и къде ли още не, а на мен нали само обикаляне ми е в главата, та веднага се вързах на приказките му. Но милият ми господин не знаеше, че да учиш и да завършиш полски език в ПУ-то си е направо непосилно, даже невъзможно. Само най-инатливите и постоянни могат да го постигнат. Е, аз съм постояна, но не съм инатливо магаре и ако не ми харесва това, което уча, просто го оставям или преписвам. Е, само че при нас нещата с преписването ставаха трудни, защото почти всички изпити бяха устни, особено пък полския, така че нямаше шест пет...само две. Първата година я избутах някак си, обаче втората се виждаше, че ако не предприема някакви мерки ще я повтарям, а това не исках. Единствената опция, освен да седна да уча като гламава, беше да се прехвърля в друга, близка на моята, специалност, а именно българска филология. Е, имах няколко приравнителни изпита, за да мога да се прехвърля, но поне бяха на български език и имах някакав шанс да ги взема. Сигурно се чудите как по дяволите това има нещо общо със заминаването ми за Щатите, но има, защото прехвърлянето ми, от една специалност в друга, беше причината да ми откажат виза.

Понеже вече един път бях ходила в САЩ, втората година не се налагаше да ходя на интервю за  виза в американското посолство в София, а само трябваше да изпратиш документите и след няколко дни си ги получаваш с визата. Но не и в моя случай. Един от документите, които се изпращат е студентската ти книжка с всички нанесени оценки. Само, че моята вместо да я сменя с нова, аз бях задраскъла старата специалност и отгоре написах новата, а освен това липсваха и някои оценки, които не бяха много за показване. Та, затова вместо паспорт с виза получих лист с отказ от такава и обяснение, че съм предоставила непълни и неточни документи. WTF?!

Това лято  щяхме да заминаваме само аз, сестра ми и нейн колега от университета. На мен ми бяха отказали виза, а това означаваше, че и сестра ми няма да замине, защото баща ми беше категоричен, че тя сама няма да ходи в Америка. От друга страна обаче бяхме платили за самолетни билети, на агенцията, такси за посолства и прочие. Ако тя не заминеше щяхме да загубим 2000 евро. Агенцията ми каза, че единственото, което мога да направя е да обжалвам, но имало минимални шансове за успех затова да не съм се надявала. Минимални, но все пак ги има и си заслужава да опиташ, отколкото после да не съжаляваш, че не си.

Дадоха ми номер, на когото да попитам за процедурата по обжалването, а също и име, на американец, когото можел да ми помогне. Но, за да се добера до този човек беше трудно, свързвах се с оператор, но той упорито отказваше да ме прехвърли към въпросния американец. Обаждах се няколко пъти, с надеждата, че всеки път различен оператор ще ми вдигне и може би ще се съгласи да ме свърже с мистър Х, но уви не. Исках даже да говоря с американския отдел, защото се надявах, че с американците ще имам по-голям шанс, нали уж се водят за по-човечни и уж ще ми влезят в положение. За жалост българите, които работеха там бяха тези, които се опитваха да ме прецакат. Беше очевидно, че нямаше да мога да се свържа по телефона с този човек, затова трябваше да действам. Събрах необходимите документи и заминахме, заедно с баща ми, в София да се разправяме очи в очи с тия близогъзци (с извинение).

През целия път репетирахме какво ще кажем, ама накрая само с репетицията си останахме. "Нашите" български говеда обаче си мислеха, че като имат автомати и са голямата работа, та не ни позволиха да влезем в посолството, че не сме били имали запазен час и нямало кой да ни приеме. Еее не, пътувахме цели три часа, за да ни кажат, че няма да се намери и един американец, който да ни отдели и минутка от заетото си и ценно време?!?!

Тук само искам да вметна, че попаднах случайно на интересен блог за посолсвото в София, може да го погледнете ако желаете - http://forum.xnetbg.com/index.php?topic=19067.0 и един коментар, който потвърждава думите ми по-горе - http://www.bgrabotodatel.com/company.php?id_firm=8689 .

В крайна сметка се наложи да звъним по телефоните пак, за да намерим някакъв начин да ни пуснат вътре и да говоря с някой. След големи разправий и панаири най-сетне склониха да пуснат само мен вътре. По пътя оново си приготвях думичките, но пак не успях да си ги кажа. Само поискаха да оставя документите, които бях донесла и ми казаха, че до няколко дни ще ми се обадят. А аз след два дни трябваше да летя ( все още се надявах, че някакво чудо ще стане и ще замина за любимата Америка, затова не бях отменила полета).

След много увещания от страна на сестра ми, баща ми най-сетне я пусна да замине сама. А аз до последно се надявах на чудо и дори смених датата на полета си за по-късно. В деня, в който сестра ми замина се обадиха от посолството, за да ми кажат, че са преразгледали жалбата и са решили да ми дадат виза. Нямате си и на идея колко щастлива бях в този момент, но също и малко ядосана, защото само ако се бяха обадили няколко часа по-рано, вече щях да съм в самолета, заедно със сестра ми.Но освен, че щях да замина за Страната на неограничените възможности отново, бях спечелила и една битка срещу системата. И напук на всички, които не вярваха, че ще замина и ще се проваля, аз успях! Едно на нула за мен! Ураа!

следва продължение...

Американско лято Част 2

Както вече споменах  в първата част на "Американско лято", когато се нанесохме в квартирата беше почти празна, но след първите три седмици вече можехме да се похвалим с нови придобивки. Имахме бюро, столове, нощни шкафчета и дори два дивана! Но не бързайте да си помислите, че сме случили на шеф и той благородно ни е дал мебелите, не, всъщност точно обратното, ние сами се мебелировахме. Всеки ден, някой от нас, отивайки на работа или просто разхождайки се, ще намери някоя оставена маса, стол или легло. После просто информира другите, че късно вечерта сме на мисия-събиране на мебели. И воала, вече си имаш напълно обзаведена къща. Един път си бях набелязала едно голямо бюро. Не, че беше нещо ососбено де, но имаше чекмеджета, където можех да си прибирам дрехите, а не все да седят по столовете. Та, набелязах си го аз и вечерта петимата глу..., а юнаци исках да кажа, се запътихме да го вземем. То пък се оказа доста тежко и неудобно за носене. Наложи се да извадим чекмеджетата и някой да ги носи отделно, а другите, самото бюро. Улицата, на която го намерихме беше на около петнайсетина минути от нас, пеш, което никак не беше малко, а и особено ако носиш нещо тежко. Чекмеджетата също не бяха леки и трябваше често да спираме да почиваме. Разбира се, за да може картинката да е пълна, заваля дъжд, който се превърна на градушка. Но ние не се отказваме така лесно и упорито се тътрузихме към вкъши. По пътя срещнахме мъж и жена, които носеха матрак и колегиално ни кимнаха с глава като се провикнаха, че сме късметлии, че е заваляло, понеже това било идеалното време за събиране на мебели. Майтапчий бе! Малко преди да стигнем до нашата къща се натъкнахме на следващата изненада. Пред една от къщите, на тревата, под дъжда, се бяха излегнали два силуета. Когато се приближихме дочухме, че говорят на познат език. Оказаха се македонци, студенти, които също като нас щяха да работят на кораба. Пристигнали късно и нямало кой да ги чака, автогарата била затворена и затова решили да намерят място къде да пренощуват. Но заваляло и съвсем се отчаяли. За техен късмет ги намерихме и ги приютихме вкъщи. И така от временно съжителстване с тях, стана на постоянно и официално станахме девет!

Последният ден преди да си заминем

пред любимият ни магазин

Тони, приютеният македонец

Аз и Мина на едно от партита на кораба

19.06.2009г.

Беше дълъг и натоварен ден. Имахме вечеря на първия етаж, а на втория и третия - две сватби. Всички бяхме изморени и нямахме търпение да свършим. Докато почиствахме и прибирахме столовете и масите на горния дек, Мат, мениджърът, ме повика долу, че искал да говори с мен. Когато отидох да видя какво има да ми каже, той вече говореше с Миро. Попитах го за какво иска да ме види, а той ми каза, че една от клиентките ни видяла с Миро да се целуваме! Била искала да си поръча кафе, а аз не съм й била обърнала внимание, защото съм била заета да се целувам! Моля?!? Поне така била описала ситуацията на Мат. Тези, които са работели в кетъринговия бизнес знаят, правилото, че "Клиентът винаги е прав", затова нямаше никакъв смисъл да казвам, че това, което уж твърди тази госпожа не е вярно. Незнам кого е видяла и дали наистина е имало такава жена, която твърди, че аз и Миро сме се целували, докато тя се опитвала да си поръча, но знам, че този ден имахме над триста човека, които трябваше да обслужваме непрекъснато и нямахме дори свободна минута да отидем до тоалетната. Освен това, къде по дяволите бихме се целунали като навсякъде беше пълно с гости и персонал. Особено пък, когато аз работех заедно със сестра ми, на последния етаж, а Миро беше на първия. Но както вече казах каква е политиката на кораба, клиентът винаги е прав, Мат простичко ни каза, че това е последният ни работен ден на кораба.

Първите дни бях разгневена, защото бях сигурна, че не е имало никаква ядосана клиентка, а всичко е било нагласено и то защото сме двойка. Когато кандидатсвахме за тази работа, пишеше, че не приемали двойки, но ние се надявахме, че няма да разберат или поне, не, в началото. Някои от стария персонал живееха с мениджърът и нормално беше да ги слага на ивентите, които се предполагаше, че ще са по-доходни, а с някои от тези хора имахме пререкания. Но това нямаше никакво значение, защото нямаше как да докажем, че някой ни е натопил и всичко е измислено. Надявахме се, напук на другите, че ще си намерим по-хубава работа, но уви, в този малък град нямахме големи възможности и още повече, че никой не искаше сезонни работници. Загубили надежда, че ще намерим някаква работа и от страх да не се наложи да се приберем вкъщи, взехме решението да отидем в Атлантик сити, Ню Джърси. По-предната година Миро беше работел там, познаваше града, имаше приятели, които можеха да ни помогнат. Беше тежко решение, защото не исках да се разделям с другите, особено със сестра ми, бях вече свикнала с града, а и започваше да ми харесва на кораба, но нямах друг избор. Тръгнахме с идеята, че щом се устанановим и си намерим работа ще извикаме другите при нас.

Решихме и тръгнахме. След ден и половина вече бяхме в Атлантик сити. Там вече наистина се чувстваше, че си в Щатите, градът беше коренно различен от Бърлингтън. Огромни казина, океан, хотели, горещина, готини хора, всичко миришеше на Америка! Останахме при едни познати на Миро за около няколко дена, докато си намерим нещо. Обиколихме всички хотели и казина по крайбрежната, ходиме да питаме в хотела и увесилителния парк, където Миро работеше предното лято и всеки обещаваше, че ще се обади. През това време, един друг близък приятел на Миро, който живееше в Оушън сити, което беше на около час с автобус от Атлантик сити, се обади и каза, че има работа за нас. Опаковахме и заминахме. Работата, за която говореше не беше нищо особено, трябваше един път в седмицата да чиситм два апартманета, които бяха малки, плащаха добре и в кеш. Намираха се на около десетина минути от мотела, където бяхме отседнали. Ооо, а този мотел (водеше се мотел, но хората действително живееха с години там) беше точно като по филмите, мръсен, стар и в него бяха отседнали всякакви отрепки и психопати.

 Имаше един образ, който беше покрит от петите до главата с татуировки и нямаше начин да познаеш дали е бял или черен. Говореше, че е богоизбран и че е новият Иисус, който ще спаси света, но в същото време продаваше наркотици на 14-годишни деца. Имаше и друг запомнящ се образ, който беше мексиканец и дни преди да се нанесем в мотела, е бил излязъл от затвора за убийство на майка си. Жената била душевноболна и е трябвало да бъде под медицинско наблюдение. Синът нямал пари да й наеме болногледач или да я изпрати в болница затова той се грижил за нея. Една вечер се прибрал и удушил майка си, както си спяла. Хората казваха, че явно му е писнало от нея, а изглежда, че покрай нейната лудост и той почвал да откача. Сам се предал на полицията. Осъдили го на 12 години лишаване от свобода, но поради добро поведение, излежал само пет. Разменяла сам си само няколко думи с този човек още в началото, когато се нанесохме. Изглеждаше много мил и добър, но тогава още незнех за неговата история. След като разбрах за това почнах да го избягвам. А двете пеперудки, които живееха до нашата стая, си имат друга история. Това бяха две момичета, за които ги бях взела за сестри, а всъщност се оказаха майка и дъщеря. Майката беше на около 28-30 години, а момичето на около 12-13 и се казваше Хана (незнам защо ми се е запечатало нейото име, може би защото ме е впечатлила). Майката на Хана беше проститутка, алкохоличка, боцкаше се и незнам си още какво. Какъв си мислите, че ще е животът на Хана с такава майка?! Момичето беше принудено да е свидетел на нещата, които нейната майка и клинетите й правеха. Веднъж майка й беше толкова пияна или надрусана, че излезе на терасата (която е обща за всички стаи) танцувайки и пеейки гола. Говореше се, че майката на Хана я карала също да спи с някои от по-заможните й клиенти. Горкото момиче, не исках и да си представям в какъв ад живееше и бях дълбоко шокирана от това как майка й я третираше. Повечето от наемателите явно бяха свикнали с всичко това и не им правеше никакво впечатление. На няколко пъти се опитвах да заговоря Хана, но с моя английски "разговорът" ни се свеждаше само до здрасти, как си, днес времето е много хубаво и дотам.

Сами сигурно ще се досетите, че в такава среда е доста трудно да се живее, особено ако идваш от друга държава и не си се сблъсквал с такива индивиди. Страх ме беше да излизам сама, да седя вкъщи сама, дори да изхвърля боклука сама и единственото ми утешение беше, че живеем там само временно. Намерихме работа в един хотел, която обаче също не беше всеки ден, а само когато имат нужда от нас и не можехме да разчитаме само на това. Вече втора седмица бяхме в Оушън сити, а отникъде не ни се обаждат за работа, а парите намаляват. Времето беше кофти, дъждовно, студено и неможехме дори на плаж да идем. По цял ден вкъщи, депресирани и в същото време сестра ми ми разказва колко хубаво било сега в Бърлингтън, нов персонал дошъл, как се събирали, ходили на плаж и партита. И мене още повече ме хваща депресията. Реших, че искам да се върнем и поне да сме с приятелите си. На следващия ден вече пътувахме обратно към Вермонт. В автобуса един приятел, българин от Бърлингтън, се обади и каза, че в тяхното заведение, където той работеше като супервайзер, търсят сервитьори и той остана приятно изненадан, че ние вече се връщахме.

Миро почна работа още на следващия ден след като се прибрахме, а аз поседях още няколко дена без работа. След, което един следобед сестра ми се прибра щастлива и каза, че Мат, мениджърът, й бил казал, че ако съм била искала съм можела да се върна обратно на работа на кораба. Останах със смесени чувства от тази новина. От една страна исках да се върна, но от друга ме беше яд на този глупак, че си прави каквото иска и аз не съм в позиция да откажа на тази оферта. Това негово предложение само ме убеди, че онази лъжа, за клиентката, която се оплакала от нас е било изцяло негова измислица, за да може да изгони Миро. Не можех да разчитам на сестра ми или на приятеля си да ме издържат до края на лятото, а и все пак бях дошла да работя, затова все някак трябваше да преглътна гордостта си, и да се върна на кораба.

Малко почивка

Аз и Поли на скай дека

Поли позира :)

Пак Поли :))

третият,открит, етаж на кораба

Първите дни се чувствах малко кофти, докато свикна пак с обстановката и новите хора, които междувременно бяха дошли, но след известно време даже забравих, че изобщо съм спирала да работя.

Към края на сезона, когато вече нямаше толкова работа, почнахме да пътуваме. Посетихме Ниагарският водопад, отидохме до Бостън, Ню Йорк, от там отидохме до Филаделфия и Вашингтон. И дни преди полета ни за България си направихме една заслужена 4-дневна почивка до Бахамите. И от толкова красиви места и градове забравих, че началото на лятото беше истински ад и останаха само хубавите спомени. Края на септември се прибрахме всички благополучно. Полетът ни навръщане беше с нов, двуетажен самолет, който имаше бар, ресторант, билярд и всякакви други екстри. Не усетихме как минаха осем часа и кога кацнахме на Шарл дьо гол, Париж. Една седмица след като пристигнах в България започна друго мое приключение, но този път английско.

На рождения ми ден

P.S. Няма да забравя как след краят на всеки круиз се нареждахме един до друг, за да изпратим гостите и всички, без значение от коя държава беше, в един глас, усмихнато им казвахме на български "космати топки" и кимахме. Те, мислейки, че казваме нещо хубаво на нашия си език също кимаха доволно и щастливо, и понякога се случваше да оставят на някой в ръката бакшиш. Хахаха, милите те, само ако знаеха какво означава, едва ли щяха да са толкова доволни.