Първи дни в Саутхемптън

Светломир Цветанов

студент по медийна продукция

Три години. Години на много смесени чувства, моменти на щастие и неволи, на приятели и дразнители, на успехи и не чак толкова успешни постижения. В следващите няколко реда ще нахвърлям спомени, които съм запечатал в сърцето си от изминалото време във Великобритания. Преди това искам да изкажа благодарността си към всички онези, които ми помогнаха да достигна до този етап от моя живот, в който аз мога да се нарека завършил студент. Нека всеки, който чете тези редове да си спомни за онези хора, които са му подали ръка, когато не е имал сили сам да се справи и е научил, че в този живот не можа да се живее сам, рано или късно опираме един до друг. Но нека да не се отклонявам от темата, а точно обратното – да се позадълбоча в нея още повече.

Да се върнем три години назад, в не толкова далечната 2010, през която аз за пръв път поставих своя крак на английска територия. Точно толкова непозната за мен земя, колкото е била Америка за Колумб при откриването й. Хора с различен манталитет, различен стил и поведение, да – различни е думата, която ги описва. Ето и как започна цялото  откриване на разликите. Последното нещо, което си спомням беше, когато возилото на баща ми спря в паркинга, след лутане от около няколко часа поради ремонт на моста, по който се очакваше да минем. Препотен и изморен от дългия път, а и от притеснението, че вече всичко се случваше, аз излязох от колата, заедно с баща ми, за да намерим точната стая, в която аз щях да живея. Минахме по една дълга пътечка обратно към рецепцията, където ни посрещна един мъж с типичния акцент, който и до сега продължава да ме впечатлява. След кратка проверка на документи, той ни помоли да го последваме. 

След няколко минути най-накрая престигнахме пред врата номер 624. ‚Затворнически номер и килия‘, помислих си аз, след като хлопнах дървената врата след себе си. Заклевам се, че помещението не беше повече от 10 на 20 метра, включващо и една мивка, която аз и така не разбрах защо беше направена. Едно легло, което така и не успя да ме побере и малък гърдероб разположен до бюрце, на което лежеше една папка, приветстваща новодошлия наемател. Притеснен от размерите на стаята, баща ми се захвана с подреждане и на осигуряването ми на връзка с външния свят. За щастие, бяхме подучули, че има някой в стаята до мен и набързо решихме да попитаме за малко помощ. Момче от китайски произход веднага седна и ми помогна с настройките на лаптопа, като не забрави да обясни всеки негов ход, въпреки все повече обърканата ми глава. Цялото настаняване отне повече от 2-3 часа, включващо пазаруване от най-близкото магазинче и бърз инструктаж от баща ми. Дори сега, докато описвам това, ме облива притеснението от първите ми часове в чужбина.

Друг голям стрес, който преживях беше и съответно първото ми излизане до центъра на града и визитингът до университетската база т.е. основният кампус. Ето, това си беше истинска борба за оцеляване и ориентиране. Оставаше точно една седмица до старта на годината, а аз не можех да запомня пътя до училище, какво оставаше да се оправям в самия универистет. Нямаше как да стане това!

Как отидох да уча в Англия

Това е една кратка статия за впечатленията и животът ми в Англия, която редакторът на един местен вестник, тук в Саутхемптън, ме помоли да напиша. Ето и преводът:

Когато преди пет години завърших гимназия изобщо не подозирах как ще ме завърти животът. Въпреки това бях с ясната представа какво искам  да правя с живота си в близките години. Нямах проблем с това какво исках да уча, понеже отдавна ме влечеше литературата и писането, бях решила, че ще следвам журналистика в УНСС. Само, че не ме приеха и затова реших да запиша славянска филология с полски език в Пловдив. Учителят ми по български език и литература в средното ме беше запалил да запиша това, понеже знаеше за страстта ми към пътуванията и тъка ме убеди, че ако запиша полски ще мога да ходя да уча там за семестър- два, както била направила друга негова бивша ученичка. В Полша тогава не отидох, но затова пък заминах на бригада за Америка две поредни лета. Когато се върнах от Щатите вече бях решила, че аз учителка или преводачка по полски език не искам да ставам ( още повече пък да се сгодявам и да раждам). Съвсем случайно разбрах от едно приятелско семейство, че тяхният син е заминал по някаква програма да учи в Англия. Веднага се свързах с фирмата, която урежда кандидатстването. След една година вече бях студентка по журналистика в Саутхемптън - бързоразвиващ се голям град в по-слънчевата южна част на Англия. Това е и един от най-зелените райони на острова, който привлича студентско население от почти 40 хил. души.

 Разбира се, като всяко начало беше трудно. Много трудно ако трябва да бъда честна, особено като не познаваш никой и знаеш, че освен на самия себе си няма на кого друг да разчиташ. Естествено, всичко зависи от психическата (душевната) нагласа, от това дали си комуникативен (общителен), отворен човек и дали бързо можеш да се нагаждаш към нова среда. Аз естествено мислех, че няма да имам никакъв проблем с приспособяването, понеже вече имах някакъв опит от Щатите, а и от други страни, в които съм пребивавала известно време. Да, ама не. За разлика от американците и повечето други нации, англичаните са най-студените хора с които съм се сблъсквала досега. Студени казвам, тъй като те не показват никакви емоции, сдържани са в проявите си на каквито и да е чувства и изглеждат някак си равнодущни към другите хора (околните). Спокойни, сдържани, интересуващи се само от самите себе си, пълни индивидуалисти. Но затова пък винаги готови да помогнат, ако имаш нужда и се държат по еднакъв начин с всеки, независимо дали си бял или черен, дали караш последен модел кола или пък още си щъкаш с балканчето (голям хит сред студентите, с които ходят на училище, понеже са удобни и заемат малко място вкъщи). Но англичаните трудно ще те приемат за приятел, особено английските момичета. Рядко някоя англичанка ще ти стане близка приятелка. По-скоро тя ще бъде човекът, с когото можеш да излезеш на кафе или дискотека и да се забавляваш, отколкото да те допусне близо до себе си. Колкото до момчетата, те като че ли те са по-отворени към нас, чужденците. Британците и ирландците се извиняват на всички и за всичко, дори и ако ти съвсем умишлено ги удариш или бутнеш по пътя си, то пак те ще са първите, които ще кажат „извинявай”.

В моя курс започнахме около 40 човека и единствено аз бях чужденка, всички останали бяха британци. Казвам британци, понеже има и хора от Уелс и Шотландия и те държат на това да ги разграничаваме от англичаните. И така попаднах на 39 перфектно англоговорящи индивида, които с акцента си ме караха да се чувствам като най-големият идиот на света, понеже почти нищо не разбирах от това какво ми казват. Особено онези, които идваха от Шотландия и сякаш говорещи ми на друг език. В началото повечето от тях проявяваха интерес към моята особа и към страната, от която идвам, но понеже се налагаше да повтарят един въпрос по няколко пъти и докато разбера какво ме питат, новите ми колеги след петата минута вече губеха интерес и търпение. За сметка на това обаче, преподавателите ми бяха истински съкровища. Винаги се интересуваха как се чувствам и дали имам нужда от нещо, говореха по бавно и винаги ми предлагаха съдействието си, било то за нещо свързано с университета или извън него.

Винаги съм била силен характер и съм се справяла с много неща сама, но първите два месеца в Англия ще си останат едни от най-тежките периоди в моя живот. Първата година живях на общежитие и за мой късмет в апартамента, в който бях, имаше още трима българи – от общо 10 студента. За жалост, в началото българите никак не се спогаждахме, всеки странеше от другия и предпочиташе да е в компанията на чужденци, отколкото със сънародниците си. И за разлика от мен, бяха в такива специалности, в които предимно бяха чужденци, така че вече бяха завързали доста познанства. Дните ми минаваха самотно в университета от сутрин до късно следобед, когато се прибирах вкъщи, радостна, че най-сетне съм свършила за деня.

Две години по-късно вече имам безброй много приятели и познати от цял свят, научих и видях много нови неща. Свикнах със средата, в която живея и нямам вече проблеми с комуникирането или те са съвсем незначителни. Като цяло обкръжението ми е само от чужденци, небританци, и една малка част от българи, които вече са ми близки приятели. С колегите ми днес се разбираме безпроблемно, свикнах на начина им на говорене, а и те с моя, но въпреки това отношенията ни все още са на ниво колегиални – без сближаване.

Аз съм Деси и идвам от България

Десислава Андонова

студентка по психология

Ако преди няколко години някой ми беше казал,че ще замина да уча в чужбина, нямаше да го повярвам. Но ето,че днес- 21.06.2013- аз съм на прага на третата си и финална година в Southampton Solent University. Започнах 12-ти клас с мисълта,че ще кандидатствам в Софийския университет, специалност психология. Намерих си учителка по български език и литература, която да ме подготви за този изпит и упорито започнах да пиша и  уча литературни теми. Впоследствие обаче плановете ми се промениха. Майка ми беше най-голям привърженик на идеята да замина за чужбина и по-специално в Англия. В началото не приемах толкова насериозно тази опция, но с времето желанието да опитам се засили. И ето ме тук- студентка по психология във Великобритания.

Може би една от главните причини да реша да дойда и уча тук беше специалността, която избрах. Тъй като психологията не е толкова добре развита в България, хората някак си не вярват в тази наука, прецених,че Англия би ми предоставила по-добри възможности за развитие. Истината е,че още преди да замина, но и сега това което се надявам е,че образованието ми от чужбина ще ми отвори повече врати в България.

Денят беше 20.09.2011- началото на неизвестното. Хубавото при мен беше, че нямаше да съм напълно сама, а щях да живея с мой близък приятел - Светльо, който вече втора година учеше там. Двамата с него, както и с още две момчета, бяхме решили да живеем заедно на квартира, тъй като общежитията в Англия са доста по-скъпи. Когато за първи път влязохме в квартирата беше тъмно, студено и неприветливо. Повечето къщи на Острова, токът и газта се зареждат с ваучери, за да може само обитателите да имат контрол върху им. Но тази „малка“ подробност ние не я знаехме до този момент и се наложи да прекараме първия си ден там на тъмно. На следващия ден се свързахме с агенцията, която ни беше намерила квартирата и те ни обясниха, че ние сами трябва да си зареждаме тока. Така от ден на ден, с общи усилия, успяхме да превърнем негостоприемната в началото къща в наш бъдещ дом.

Първата вечер без ток и парно я прекарахме с шалове и шапки :)

Както и очаквах, първите няколко седмици в чужбина ми бяха най-тежки. Това е времето, в което се адаптираш, опознаваш нещо съвсем непознато ти до този момент. В тези първи седмици наистина ми беше доста мъчно за всичко вкъши. Бях единственото момиче, живеещо с три момчета и по мои наблюдения те се чувстваха и адаптираха доста по-добре, отколкото аз самата. Бях самотна и нямаше с кого да поговоря, а съквартирантите ми от друга страна се наслаждаваха на свободата си, далеч от родителското тяло. На всичкото отгоре все още нямахме интернет и нямах никаква връзка със семейството и приятелите си. Тъй като за мен все пак беше важно и наложително да комуникирам с родителите си, реших да си купя от тези интернет флашки и, въпреки че интернетът с тях не беше идеален, все пак успявах, как да е, да се чуя с тях. Помня един момент, когато долу на първия етаж се бяха събрали доста голяма компания момчета, също българи, които ни бяха дошли на гости, а аз си седях в моята стая на втория етаж. В този момент се почувствах най-самотният човек на света. Обадих се на нашите по скайп и едва се сдържах да не се разплача, чувствах се все едно бях на съвсем различна планета. Хубавото е, че не паднах духом и осъзнах, че тази ситуация ще е временна. За мой късмет времето беше на моя страна и първите дни ни посрещна с летни температури, което повлия положително на настроенитето ми.

Аз и моите момчета

Моето спасение и връзка с любимите хора- Skype!!!

Аз и Светльо позираме, за да изпратим снимка на мама и тати :)

Около седмица и половина след пристигането ми в Англия, в квартирата ни дойде ново попълнение - Ани, също българка, приятелка на Светльо от първата година. Тя  щеше да остане за няколко дни при нас, докато си намери квартира. Чувствах се много по-добре, когато имаше и друго момиче в къщата. С нея си допаднахме още от самото начало. Може да звучи доста глупаво, но помня един ден, когато си стоях в стаята и тя дойде, за да поиска пресата ми за коса. Това е нещо съвсем обикновено, но ми стана много приятно, защото момчетата си правеха техните „момчешки“ си неща, а сега и аз имах с кого да споделя своите „момичешки“ занимания.

Първата ни вечеря заедно :)

  03.10.2011- първият учебен ден. Бяха ни събрали в една стая всички студенти от специалност психология. Обясниха ни, какво ще се случва в първата седмица от университета. Тя беше като въведение, общо взето просто трябваше да уреждаме формални неща, като например да се регистрираме в сайта на университета, да се запознаем с учителите и т.н. Направи ми впечатление, че нямаше много чуждестранни състуденти в моя курс. 

Това малко не ми допадна, но веднага си помислих, че може би е добре, защото така ще свикна по-лесно и бързо с английския акцент. Нещото, което ми се е запечатало в главата от първия учебен ден е, че ни караха да направим нещо като игра, за да се запознаем. Не помня точно каква беше, но определено се чувствах все едно бях в първи клас. Ако трябва да бъда честна доста пъти съм имала усещането, че съм в предучилищната, а не в университета. Понякога в семинарите ни занимават с доста детски по мое мнение занимания. Зависи разбира се и от учителя и предмета, но тъй като аз уча психология очевидно се опитват да ни накарат да мислим по-абстрактно. Не винаги обаче намирам смисъл в определени занятия, с които ни занимават.

следва продължение...