Малта

Аххх Малтааа! Здравей, здравей!

Идеята да прекарам лятото на някое екзотично място и същевременно с това да изкарам някое евро ме осени точно броени дни преди да я осъществя. Написах в чичо Гугъл в кои държави официалният език е английският и ето ти я и Малта. Официални езици- английски и малтийски, но много от населението говори и италиански. Има население 405 577 души на площ 316 км², което я прави едновременно най-малката и най-гъсто населена държава в Европейския съюз. Малта е бивша английска колония, получила независимостта си на 21-ви септември 1964.

Островната държава се намира в Средиземно море, точно по-средата между остров Сицилия и  Либия. Тя представлява група от три острова- Малта, Гозо и Комино, но само първите два са населени. Малта може да се похвали с богата история, понеже е била завладявана и формирана от много велики сили и то главно заради стратегическото си място. Неслучайно са казвали, че който владее островът, владее цяло Средиземно море. Богатата история и топлият средиземноморски климат правят островната държава привлекателна туристическа цел за много европейци целогодишно. За мен обаче си е една голяма безводна скала в морето, с плажове, 95%, от които са камъни и скали, оградени с мрежа за акули.

На 06.06.2012 вече се намирах на La Valletta Малта летище. Забравих да вметна, че преди да замина направих, разбира се, проучване и се оказа, че голям брой българи живеят и работят на острова. За моя голяма изненада се оказа, че бивша моя съученичка също от няколко месеца живее там и за моя радост все пак нямаше да отивам съвсем на сляпо. Женя ме чакаше на летището и после заедно отидохме в Буджибба, градът, в който тя живееше. Интересното в Малта беше, че тръгваш по улицата на раходка и след няколко преки си вече в друг град и даже не си и разбрал. Там всичко е като един голям град, който е разделен на отделни квартали. По пътя обмисляхме варианти как и къде ше мога да си намеря квартира, понеже там ако не живееш с някой, за да си делите наема излиза много скъпо. Решението беше да остана временно при едни техни приятели, които само седмица преди мен бяха пристигнали и вече живееха в голям апартамент, в който имаше свободна стая. Това "временно" продължи до края на престоя ми там.

След като реших проблема с живеенето беше време да пристъпя към разрешаването на друг, който беше най-съшественият и важен, а именно да си намеря работа. Нямах време за почивка, а и в тази 40-градусова жега е трудно човек да се отпусне и поспи през деня, затова тръгнах на разузнаване. В третия ресторант, в който влязох да питам за работа ми се усмихна късметът и Марк, мениджърът, който всъщност беше и собственик ми каза да отида след два дни на проба. Не можех да повярвам, че за първи път нещата се наредиха толова бързо и без проблеми. Следващите два дни прекарах в изучаване на града и събиране на тен на т.нар. им плаж, който се състоеше от точно 50 метра, без да преувеличавам, изкуствен пясък.

Ресторантът, където работех в Буджибба

столицата Валета

Малкото градче, където е живеел Попай Морякът

Следващият месец и половина прекарвах времето си до обяд на плажа и след това на работа. В началото му казах, че искам да ми дава колкото се може повече часове работа и той взе, че наистина ми даде, даже и забрави почивен ден да ми даде. И така си карах без почивка, докато аз сама не си я поисках месец по-късно. За това време обаче Марк видя, че от мен сервитюрка няма да стане, понеже все бърках поръчките (е, какво пък, не за всеки е тази работа), но затова пък бях доста добра в офертирането на хората да идват в нашия ресторант. И така от сервитиорка ме направиха момиче, което само трябваше да седи отпред пред ресторанта, да се усмихва и поздравява преминаващите хора, да им предлага рабит стю или рабит ин гарлик, октопус и цялата там малтийска кухня. Тази роля много ми допадна и аз напълно се въплатих в нея, още повече, че имах възможността да бъда в по-близък контакт с клиентите, някои от които станаха редовни посетители на нашето заведение, а след това и близки мои приятели.

Столицата Ла Валета

Плажът в Буджибба

Аз и моята колежка Качна

Буджибба

Първият работен ден с една дума беше дизастър!! Ресторантът беше разположен на главния площад на градчето, което го правеше един от най-посещаваните вечерно време. И представете си ме, мене, работеща на това пълно с хора място, първи ден, хал халбер нямаща си какво е менюто, прелитах от маса на маса, мъчеща се да разбера какво искат да си поръчат клиентите. А пък поръчваха ли си и алкохол с техните там коктейли и малтийски бири бях просто загубена. Затова деликатно ги молех да си записват сами какво искат да си поръчат, вместо аз, че да си улесня малко положението. На всичкото отгоре едни от клиентите си тръгнаха без да си платят. Маммма миа, Марк като разбра само дето не помете подът с нас! След няколко часа търчане и потене най-сетне ме изпратиха да си ходя като бях сигурна, че утре няма да ми се обадят, но за моя голяма изненада Марк ми каза, че утре пак съм на работа. Юпииии!

И така дните си минаваха от плаж-на работа-вкъщи и обратно. И само от време на време, когато  Марк беше на кеф ми даваше един ден почивка. Тогава ходех до столицата или до другия остров, който беше голяма туристическа атракция заради кристално чистата си вода и по-добри плажове.

Blue Lagoon, Комино

Един следобед, докато си висях отпред пред ресторанта и дебнех поредния клиент да дойде, Марк ме извика деликатно в едно скришно ъгълче и ми бутна някаква хартийка в ръката. Набързо ми подшушна да съм идела еди къде си, че да съм дала тази хартийка, която всъщност беше 100-еврова банкнота, на дебелия плешив чичко, който всяка вечер идваше и сядаше на маса номер десет, поръчваше си миди и бутилка червено вино. В замяна, въросният господин, трябвало да ми даде някакво си пакетче. Веднага се сетих за кого ми говори, понеже този човек тежеше приблизително двеста кила и всеки път трябваше да му нося табуретка, за да седне, защото иначе не се побираше в нормалните столове предназначени за клиентите. Преди да тръгна, Марк набързо само добави, че ако има хора в ресторанта, когато се върна да не му давам пакета, а да го оставя дискретно в чекмеджето, където държим приборите. Стори ми се малко подозрително това, но не обърнах голямо внимание. След като изпълних заръчаното се върнах в ресторанта. Там заварих Марк да ръкомаха оживено, обяснявайки се нещо на двама полицаи. Веднага ми светна лампичката, че ме беше изпратил да му купувам дрога! Аз преди това знаех, че смърка и че миналата година е бил изпратен от семейството си в комуна в Кипър, но и идея си нямах, че сега ме замесва в наркоманските си истории. Дрогата беше в мен, тъка че върви разправяй на полицаите, че не е моя. Оле мале, сега я сгазих яката! Веднага пред мен като на лента премина как ме хващат и ме пращат в затвора с всичките там лесбийки и изроди, и  как целият ми живот отива на кино само заради някакво си недоразумение! Цялата се разтреперах, но направих, както ми каза Марк и оставих пакета в чекмеджето, с вилиците и лъжиците. Няколко минути по-късно полицаите си заминаха.

В края на вечерта, когато свършихме работа аз кратко и ясно обясних на Марк, че не искам повече да работя за него и напускам. Няколко дни по-късно разбрах, че и други трима от персонала напуснали, но неразбрах каква е била причината.

След няколко дни братовчед ми Генчо дойде за седмица на почивка, в Малта. Бях го уредила да остане и живее с пет от колежките ми, които бяха от Словакия и Испания и имаха свободно легло. Нека му е зле! На него обаче толкова му хареса, че реши да остане и да си намери работа за цялото лято. И двамата брат'чеди тръгнахме на лов за ...бачкане.

Генчо и Анета в Слима

На пристанището в Слима

Генчо и Моника на плажа в Буджибба

След седмица започнах работа като барманка в малко кафене във Валета, столицата. Беше спокойно, с нормално работно време от 11 до 8 и най-важното работех вътре, на климатик, а не в 40-градусовата жега навън. Там, направо се преродих и се чудех сама на себе си как съм могла да работя на предишното място. Собственикът на кафето - Мустафа беше мароканец, мюсюлманин, който по това време трябваше да пости един месец заради техния празник Рамадан. Лелелеее нашите там великденски и незнам какви си още пости не са нищо в сравнение с тяхните. Той нямаше право да яде и пие каквито и да е течности, включително и вода, от 4 сутринта до 8 вечерта. Това с яденето иде дойде, ама на тая жега да не можеш да пиеш 15 часа  вода си е направо геройство. Аз работех с него всеки ден от сутрин чак, докато затвори заведението. Свидетел съм, че един път не е пийнал и една капчица вода. В началото ми беше малко кофти да работя с него, понеже всеки е чувал, че мароканците са много стриктни и самото им отношение към жените е сурово. Но той много добре се отнасяше с нас, но в интерес на истината изискваше да носим дълги дънки и широка тениска. Нямах нищо против, въпреки че през животът си не се бях потяла толкова много. Но го гледах от добрата му страна, а тя беще, че по този начин ще се отърва от някой и друг ненужен килограм.

Колегите :)

В "Кадена" (така се казваше кафенето) нямах такива емоции, каквито имах в ресторанта, но пък ми беше много спокойно и времето направо летеше. Последният работен ден Мустафа и целият персонал ми организираха прощално парти с много подаръци и изненади. Само месец и половина работехме заедно, а си станахме толкова близки, че чак не ми се заминаваше. Но нямаше как, краят на лятото идваше, а с него училището и изпитите, които ме чакаха в Пловдив. Уфф!

Американско лято Част 6

Срещата с госпожата беше в една обществена пералня, не ме питайте защо, тя определи мястото. Жената видимо беше на около 65-68 години, около метър и петдесет висока, с дълга, пепеляворуса коса, която очевидно не беше нейната. Годините явно не бяха пречка за нея що се отнасяше за видът й. Точно копие на нашите чалгазвезди, само че в доста по-стар вариант. Нашите приятели ни бяха казали, че е голяма комарджийка. Тя и нейния "приятел" (афроамериканец на около 30-тина години, който й бил любовник) били от редовните клиенти, които посещавали казината в Атлантик сити. Но преди няколко седмици ги били хванали в едно от най-големите казина в града- Тадж Махал, да мамят. Прекарали една нощ в ареста и на другия ден ги пуснали. Разминали се само с това, понеже сумата не била голяма, и със забрана повече да не стъпват на територията на казиното и хотела, който също бил към него. Условията й бяха да не правим никакви партита и да не каним приятели.

Посрещане на Джулай морнинга

В очакване на изгрева

Първоначално ни даде стая на вторият етаж, в която нямаше абсолютно нищо и щеше да се наложи да си купуваме надуваеми дюшеци, но в крайна сметка реши да ни премести в друга стая, близо до нейната, в която преди това живееха четирима турци. Стайчката не беше голяма като предната, но беше обзаведена, имаше отделна входна врата и собствена баня и тоалетна (в предната стая трябваше да ги делим с още няколко човека). Беше идеална за мен и сестра ми. До нас беше стаята на хазяйката, която всъщност беше килер/склад. Жената сигурно беше доста "закъсала" за пари, щом не можеше да си позволи да има нормална стая в собствената си къща. Или това май се наричаше алчност?

Почти месец и половина нямахме никакви проблеми с щурата азиатка, за разлика от другите наематели, с които се караше непрекъснато и евентуално гонеше ако не се разберат накрая. Най-честите кавги бяха заради пари понеже тя обичаше да "забравя" кой кога си е плащал наема и накрая така ставаше, че някой трябваше да плащат два пъти за един месец. Мисля, че ние й бяхме любимки, защото нас никога не ни закачаше за каквото и да било допреди една случка, за която ще ви разкажа сега.

Една вечер се приготвяхме със сестра ми да излизаме и тя реши да излеза с новата си чанта, която я беше купила преди няколко дена. Беше си я сложила в куфара, защото искаше да си я носи, когато се прибере в България, но тази вечер реши да я вземе, защото й ходеше на роклята.    Странно, но чантата не беше в куфара. Не беше никъде другаде в стаята, нито в чекмеджетата, нито в гърдероба, а повярвайте ми нямаше много опции къде може да се е дянала. За всеки случай проверих в моя куфар да не би да съм я взела по някаква случайност. За моя изненада обаче не само, че чантата не беше там ами и всички подаръци, който бях купила за близките си и всички ценни неща, които имах бяха изчезнали! Слава богу, че поне паспортите не бяха взети. Не бяхме забелязали да е било влизано още повече с взлом, още повече пък, че в къщата нон стоп имаше хора и ако някой непознат се е опитал да влезе със сигурност е щял да бъде забелязан от някого. Да не говорим, че къщата се намира на централно място и непрекъснато има движение денем и нощем. Затова стигнахме до извода, че е бил някой вътрешен. Другите наематели живееха по-другите етажи, работеха почти по цял ден и беше по-трудно да разберат  кога сме си вкъщи и кога не. Подозренията ни паднаха върху хазяйката. Деляхме една стена и не беше трудно за нея да разбере кога ни няма, плюс това, тя имаше резервен ключ за нашата стая. Нашите подозрения още повече се засилиха, когато й съобщихме, че някой е влизал в стаята и имаме изчезнали неща. Тя не изглеждаше никак изненадана от това, дори не си направи и труда да се престори на такава. Единственото нещо, което каза беше, че ние сме си виновни понеже сме си водели приятели вкъщи. Луда бабичка! Че нали през цялото време сме заедно, а дори и да успеят някакси да ги вземат това са много неща и със сигурност щяхме да ги видим. Оттогава държанието й към нас се промени към отрицателно. Слава богу, че имахме само още около седмица до датата на полета ни за България.

Бахамите

Последният ми работен ден в парка завърши с въздушна разходка с въртолет. На другия ден, когато щях да летя за вкъщи, беше и рожденият ми ден затова пилотът на хеликоптера, когото беше и мой приятел, ми направи предварителен подарък-нощна разходка над Атлантик сити. Сестра ми, за жалост я изпусна, но други две мои приятелки се възползваха от офертата и се присъединиха към забавлението. Полетът беше дълъг, около четиридесет минути, и обхващаще цялото крайбрежие и навътре към сушата. Вътре в хеликоптера беше много шумно и въпреки
че аз и пилотът имахме слушалки и се предполагаше, че можем да говорим и да се чуваме един друг. Но шума от перките на машината беше толкова силен, че дори и с цяло гърло да виках пак  нямаше никакъв шанс да се чуем помежду си. Затова оставихме говоренето за после и се насладихме безмълвно на гледката, която се откриваше под нас.

Американско лято Част 5

Имах един много забавен случай с жена, която страдаше от някакво много странно заболяване, при което двигателната активност на мускулите й беше много забавена. Не само, че всяко действие, което извършваше беше хипер бавно ами дори и мигането й беше като на забавен кадър. Отне й цели три минути да извади двайсетдоларова банкнота от портмонето си и цели две минути докато се протегне, за да ми ги даде. Но в същото време, незнам как, но госпожата заспа с протегната ръка към мен, все още държаща парите. Хем ми беше забавно, хем пък ми беше тъжно за горката женица. Опитах се да я събудя, но тя не даваше никакви признаци, че чува какво й говоря. Хората, чакащи зад нея на опашка, започнаха да стават нетърпеливи и напираха да си купят билети. Но жената продължаваше сладко да си спи. Вече бях решила да извикам Мат, за да види какво ще правим с тази спяща красавица, когато най-неочаквано тя се събуди. Остави парите на масата и попита къде й е билета. Държеше се така все едно нищо не е станало или поне не помни, че е спала в право състояние седем минути. След около двайсетина минути някакъв мъж дойде и поиска да върне билетът, който "спящата госпожа" беше купила. Бил се загледал в Рокета и я изпуснал от очи за секунди. Обясни ми, че тя била болна от някакво рядко заболяване и той се грижил за нея. И всъщност, когато си купувала билетът била изпаднала в кома, а не била заспала, както аз си помилих.  "Боже, колко мъка има по този свят, Боже!"

Дели, Ана и аз

Скукаааа

Само как се радваме една на друга :)

Беше сряда, почивният ми ден. Тъкмо се бях прибрала от плажа и влязох да си взема душ, когато чух някой да отключва външната врата. Иван и сестра ми бяха на работа, но си помислих, че сигурно са ги пуснали по-рано, когато непознат мъжки глас извика. Оле, ами сега?!? Аз съм сама, гола, в банята, в къщата е влезнал непознат мъж, а аз нямам нишо, с което мога се защитя.
- Hellooooo, is anybody home??
Чакай малко, този глас ми е познат. А,да, сега осъзнах, че това беше хазяйнът, но не беше събота (денят, в който идваше да събира наема), защо ли беше дошъл?! Извиках му, че съм в банята и да ме изчака навънка, докато се оправя. Бях много ядосана, че си позволява да влиза в къщата без някой да му е отворил лично вратата. Това се случваше за n-ти път и вече бях решила да се карам с него. Ядосана отидох да го видя какво иска този път и да го помоля, друг път, когато идва, да изчака някой да му отвори вратата, а да не влиза неканен. Той нагло ми каза, че това е негова собственост и че има право да идва, когато си иска и да влиза дори, когато ние не сме там. Егати наглата жълтурка! А после, все едно, че нищо не е станало ми каза, че ми е намерил работа. Един път просто му споменах, че си търся втора работа и той оттогава се нае да ми търси. Брат му бил държал салон за масажи и едното момиче напуснало, че сега били търсили друга масажистка и той се бил сетил за мен. И дискретно допълни, че ако съм била съгласна да правя и "по-специални" масажи щели веднага да ме вземат. Ииуууу, тия нормални ли са?!? Казах му, че в парка са започнали да ми дават много часове и нямам време за друга работа, тъка че вече не съм заинтересована. Наложи се и да го излъжа, че от парка са ме извикали извънредно и трябва да се приготвя, иначе с часове щеше да седи.

Вярваш или не!

на разходка по крайбрежната

Откакто Деляна, колежката ми от работата, ми каза какво и се е случило с нейния хазяйн, който също беше виетнамец, бях се наплашила много. Тя пристигнала сама в Щатите и си намерила квартира с още няколко момичета от Русия. Но те не се задържали много в къщата понеже работели на по няколко места и малкото свободно време, което имали гледали да го прекарват в казината и дискотеките с момчета. А Дели все още работела малко часове в парка, понеже в началото на сезона все още е нямало много посещаемост, и си седяла вкъщи през повечето време или на плажа. Хазяйнът й, който междудругото е бил и полицай, бил й хвърлил око и започнал често да я посещава и то винаги, когато била сама. Почнал да я кани на вечери, да й носи подаръци, които тя любезно отказвала и връщала. В началото си мислела, че след като му отказва вече няколко пъти да излизат той ще загуби интерес, но била грешала. Той не само не изгубил интерес ами станал и по-настоятелен. Един ден отишъл да събира парите за наема и естествено Дели била сама и както си говорили той тръгнал да я целува и прегръща, тя го отблъснала, но той станал още по-настоятелен. За щастие съквартирантките й се прибрали на време. След тази случка тя започнала да забелязва служебната му кола паркирана пред къщата й почти всяка вечер. Налагало се да вечеря  и да взема душ на тъмно, защото се била страхувала, че ако той разбере, че си е вкъщи ще дойде. Заплашвал я по телефона, че никой не може да й помогне, защото била сама в чужда държава и нямала близки и приятели. Ако решила дори да каже нещо в полицията, никой нямало да й повярва, защото са му били колеги, а и щели да я върнат обратно в България. Ако Деляна беше с по-слаба психика веднага щеше да се подаде на машинацийте му, но тя решила да го блъфира. Предупредила го, че е научила къде живее и ще каже всичко на съпругата и децата му ако той не я остави на мира. Изглежда проработило след като на другия ден получила цветя с картичка, на която се извинявал.

Тази случка ми я разказа след като и се оплакох от нашия хазяйн. След тази история веднага споделих на сестра ми притеснението ми относно виетнамеца като й разкрих, че исрено се страхувам от него. Квартирата, вярно, беше хубава, но пък беше много далеч от парка и всеки ден да вървиш по четиридесет минути на отиване и връщане в тази 40-градусова жега никак не беше оферта. Колеги от парка, също българи, ни казаха, че в тяхната къща, която беше само на около 5-7 минути от работата, има една свободна стая. Предупредиха ни, че къщата не е в най-доброто си състояние и хазяйката, която за жалост отново беше витнемка не е много с акъла си, но кой пък в Щатите е!